Станахме към 6 ч., мотахме се както обикновено, пихме кафе и към 7 ч. тръгнахме. Първоначално вървяхме по поречието на р. Тъжа и стигнахме до м. Смесите, където има малък водоем и почивна станция на МВР. До там беше съвсем равно и приятно за ходене.
 |
| Русалийския проход |
На югоизток, с навлизането в гората терена стана доста по-труден. Предстоеше продължително изкачване до връх Русоватец (1971 м), разстояние около 7 км с около 600 м положителна денивелация. Първата част беше изцяло в гора, след което се излиза на открито, на хвойнови поляни, известни като м. Пашовица. От там също имаше много красиви гледки на югоизток към връх Голям Кадемлия (2275 м), а назад в подножието на връх Марагидик се вижда сгушената хижа Тъжа.
 |
| Голям Кадемлия |
Не след дълго минахме покрай малка кошара, където едно куче беше много злобно и трябваше да му прилагаме номера с пиратката. След малко минахме леко встрани от връх Гроба (1887 м) и продължихме към Рустоватец. От там до х. Мазалат през цялото време в дясно гордо се извисява масива Триглав, който включва Голям и Малък Кадемлия, както и връх Пиргос. Зимата се бяхме качвали на Малкия и Големия Кадемлия от х. Триглав, но до Пиргос не успяхме да отидем, тъй като времето се развали и трябваше да слизаме към х. Тъжа.
Спускането към Пеещите скали е доста приятно. Феноменът „Пеещи скали“ представлява интересни скални образувания, намиращи на самото било. Твърди се, че когато има вятър, скалите пеели, но в днешния ден беше много спокойно, тъй че и този път не можах да ги чуя.
Най-отгоре, на самите скали, имаше двама младежи, тръгнали към Кадемлията. Показах им кой връх кой е, тъй като те бяха припознали Мазалат за Голям Кадемлия. Обясних им и как да стигнат до него, а те ме почерпиха една цигара. Моите и без това бяха свършили. Очаквах Киров да донесе на Узана. Цигарата си я изпуших с голям кеф, докато чаках останалите да дойдат. Много е красиво и там. Радвам се, че всичките тези места съм ги виждал и зимата, и лятото. През различните сезони изглеждат различно красиви…
Бяхме решили да обядваме на х. Мазалат, до която предстоеше само слизане. Зимата, по време на лъчевия поход, от Пеещите скали до хижата, минахме през връх Корубашица (Вълчата глава, 1660 м). Този път реших да го подсека.
Малко преди 11 ч.
пристигнахме на х. Мазалат. Надявахме се да има храна, тъй като не бяхме
закусвали, защото на х. Мандрата просто нямаше никаква храна. Заварихме хижарката да простира, беше
зарината от работа. Питахме за ядене – нямало, супата щяла да стане след час.
Като разбра обаче, че сме комеминейци, изведнъж се намериха по 3 кебапчета на
човек и по една огромна купа шопска салата. Беше ми много топло. Изпих две коли и
една фанта. Докато чакахме да стане яденето, се заговорих с
поредните комеминейци, които за пръв път срещнахме днес, малко след Гроба. Имаха
доста амбициозен план. Не си спомням за колко дни точно искаха да го минат, но
този мисля, че им беше 7-ят. Дадох им малко съвети и се разделихме. Скоро хапнахме под навеса на хубава сянка. Намериха се и 2-3 цигари, починахме и
потеглихме.
Там някъде свършва територията на Национален парк „Централен Балкан“. Не след дълго стигнахме чешма Корита. Отбихме се за малко, да се охладим, и да намокрим шапките си. От там някъде започваше неприятен макадамов път, през повечето време на открито. Целият път до х. Партизанска песен поне беше само слизане, като последната му част отново беше с хубава пътечка, в сенчеста гора.
Отбихме се за кратко на х. Партизанска песен да пийнем по нещо разхлаждащо. Заговорихме се с хижарката дали скоро са минавали този или онзи, от вече многото ни приятели. Разказа ни някои неща за организираните групи. „Всяка година, ей зад онуй храстче, точно в един без двайсет се показва Начо – водачо“. Втората група пък й се бяха сторили леко несериозни, защото закъснели с десетина минути...
Не се задържахме
дълго. Всички потеглихме заедно до х. Хлебна, където се разделихме. Ива и Марко
отидоха да търсят кеша на географския център на България, близо до „Узана“ - най-голямата
старопланинска билна поляна. Аз, тъй като го бях намирал, поех директно към хижата.
Камен и Дюк тръгнаха с мен. Последното препятствие до „половината от пътя ни до
морето“ беше плавното изкачването на Черни връх. Не е нещо кой знае какво, че даже и на
сянка. Върви се изцяло в иглолистна гора, като накрая се излиза на асфалтов
път, който води директно до хижата.
Изкъпах се, изпрах си дрехите и звъннах на Киров. Камен и Дюк бяха пристигнали. Камен пиеше бира и си говореше с група ученици, които бяха на едноседмичен лагер. Отворих си една студена бира и още не бях изпил и половината, и Киров се появи, а малко след това се появи и жена му, майката на Ива – Нели. Извадиха разни студени бири. Не след дълго всички се бяхме събрали на дървената маса пред хижата и се започна голямото гостене. Нашите бяха изпратили много неща. Майка отново беше направила домашна питка и от онези запечени картофи и пилешки ролца, пълни с гъби, бекон, кашкавал и кисели краставички. Нели също беше сготвила разни вкусотии, абе рог на изобилието.
Дюк също намаза. Докато разопаковах порциите пилешко, увити във фолио, видях бележка на една от тях. „А тази порция е за кучето. Варена е и е без подправки“. Беше свикнал да го хранят предимно със суха храна и много се й се зарадва. Излапа я за секунди, а вечерната му порция суха храна въобще и не погледна. Аз му дадох и още малко от моята порция, а също и питка.
Запознахме се с водачите на лагеруващите ученици. Тази вечер им предстоеше да видят как се пали лагерен огън. Това с огъня много им хареса. Всички се събрахме в кръг, около огъня и си разказвахме разни истории. Времето минаваше неусетно.
No comments:
Post a Comment