Е3 - 26. Емона - Иракли

Вечерта си бяхме легнали с нагласата, че следващия ден ще спим до късно и когато се събудим, тогава ще тръгнем към фара и после пеша по морската ивица, та до Иракли. По едно време се събудих, мислейки си, че вече е много късно, а то беше едва преди 8 ч. Бяхме свикнали с ранно ставане, около 6 ч. и тези почти два часа отгоре явно бяха достатъчна индикация, че е време за ставане. Всички дрехи миришеха на пот, включително и раницата. Събрах всичко и слязох долу да пийна кафе и да закуся. Хапнахме сандвичи и палачинки, пихме по кафе и малко преди 10 ч. бяхме вече на път. Първата цел обаче не беше фара, а един геокеш, който Марко беше намирал, но аз не. Геокеша се намираше на самия нос Емине, на около 200-300 м. по права линия от фара, в югозападна посока. До кеша стигнахме, вървейки по черен път, който изкачваше вр. Бабакя.

Гледка към морето

Гледка към военното поделение и фара

От там до поделението не беше хич лесно да се стигне. Очакваше ни едно доста трънясало дере, през което първоначално се пробвахме да минем, но скоро се отказахме и трябваше да се върнем доста назад, където да се включим в някои от многото утъпкани пътища. Всички тези пътища водеха до входа на поделението.

Хубавият път навътре водеше до самия фар, където искахме да отидем. На входа на поделението има табели, обозначаващи, че това е военна зона и преминаването е строго забранено. Естествено не минахме през главния вход. Както всички други комеминейци решихме да потърсим къде оградата е в най-лошо състояние, за да я прескочим. Запътихме се към дерето, в посока морето. Ники и Антоанета вчера бяха имали проблем с минаването именно от там. Военните наблюдават с камери оградата, забелязали ги и ги подгонили, че даже и кучета им били пуснали. След това явно се бяха погрижили от същото място да не може да се минава повече. Бяха нахвърляли и оплели доста изсушени къпинови храсталаци върху почти падналата телена мрежа. Пътеката минаваше точно от там, но наистина се бяха постарали, скоро никой да не може да мине. Докато оглеждахме оградата се появи жената, която беше на смяна в метеорологичната станция. Казахме й, че правим Ком-Емине и искаме да стигнем фара. Тя също каза, че вчера военните са гонили разни други и че наблюдавали с камери.

Ето как, иначе отъпканата пътека, е преградена

Идвахме от Ком, бяхме минали около 600 км., преживяхме какво ли не и да не стигнем фара, защото военните са заградили мястото? Нямаше начин да се откажем. Военното поделение се пада встрани от фара, но не искахме да им влизаме в поделението. Искахме да си завършим прехода, да стигнем до последната точка на нос Емине, там където БТС бяха поставили каменна плоча, обозначаваща края на маршрута. Спуснахме се още по-надолу и почти стигнахме до морския бряг. Оставихме си раниците и поехме по стръмното, по пътека, без никаква ограда. Озовахме се на пътя. Един вид заобиколихме цялата ограда, откъм морето и се озовахме в иначе заградената зона. Жената ни наблюдаваше с интерес, а ние все пак гледахме да вървим по-бързо, за да не ни видят.

На снимката с червено съм обозначил пътеката, минаваща през оградата на военните. Със синьо, пък съм маркирал мястото откъдето минахме ние. По начина, по който минахме, мисля, че не би трябвало да има проблем, тъй като не сме прескачали ограда и не сме влизали в поделението. Ако беше забранено, щеше да е заградено. Озовахме се на фара, който не е част от военната зона. Освен това вече бяхме почти накрая и не ни интересуваше какво ще стане. В крайна сметка какво пък толкова можеше да стане? Най-много да ни изгонят, че ние и без това след малко си тръгвахме.

Първото нещо, което направихме, като се покачихме, бе да посетим фара и да хвърлим камъчетата, които носехме от Ком, в морето. Традицията е спазена, преходът официално приключи!

Фарът, отблизо

Все пак искахме да отидем до най-крайната точка на нос Емине, там, където е каменната плоча. Запътихме се към метеорологичната станция. Като пристигнахме на станция жената определено се зарадва, че не се отказахме. Показа ни мястото, където се намира плочата на БТС, указваща край на Ком – Емине:

Заговорихме се и тя с леко съмнение, че идваме чак от Ком, каза „Другите изглеждат доста по-изтормозени от вас“. Успокоихме я, като й казахме, че бяхме нощували в Емона и днес сме с нови сили. Направи ни няколко снимки за спомен. Ето една от тях:

Двора на метеорологичната станция:

Жената каза, че и в момента най-вероятно военните ни наблюдават. Помахахме им и направихме снимка на базата им:

Метеороложката беше така любезна и ни попита дали искаме вода, тъй като другите обикновено това искали. Разбира се, че искаме! Благодарихме, и се запътихме обратно към морския бряг. Измъкнахме се под носа на военните, честно казано голяма тръпка беше.

Тази крайбрежна ивица нас чака, някъде отзад е Иракли:

Но първо трябва да се изкъпем в морето! Ей, тоя момент от кога го чакахме!

Голям кеф беше, но ни оставаха почти 5 км. до Иракли. 

Ходенето по крайбрежната ивица никак не беше лесно. Ходехме по едри камъни, някои бяха хлъзгави, прескачахме от един на друг. Не напредвахме особено. 

По едно време отново влязохме в морето, за да разпуснем малко. След това затъвахме в пясъка и най-накрая, може би след два часа, стигнахме нудисткия плаж на Иракли.

Както си вървяхме и изведнъж видяхме Ванката, излегнал се блажено на плажа. Там беше лагерът им. Е, тук е крайната ни цел. Голям кеф, всичко приключи. Сега ме чакаха 7-8 дена отдих на морето.

Оставихме раниците и се запътихме към магазинчето за бира. По пътя познайте кой видяхме? Да, Камен и Дюк.

Много се зарадвах на Дюк, а той какво ли си е помислил като ни видя? Сигурно моментално се е настроил за поход...

Магазинчето се оказа доста далече от лагера ни. Пихме по бира с Камен, а после седнахме да хапнем цаца.

От тук нататък едно и също – бири, плаж, море… 

Изгрев на Иракли

Междувременно вкъщи:

Всички кабърчета вече са по местата си! 

Благодарим на всички, които ни подкрепяхте по един или друг начин!

Всички снимки от деня: тук
GPS трак: тук

Е3 - 25. Козичино - Емона

И така, дългоочакваният последен ден от приключението започна с най-кошмарното събуждане. Алармата на часовникът се включи малко след 5 ч. Имах чувството, че съм си легнал преди малко. Марко въздъхна доста изтормозено. Не си бяхме починали достатъчно, но трябваше бързо да оправим багажа си, тъй като се бяхме разбрали с останалите, че тръгваме точно в 6 ч. Последно ранно събуждане, последен ден!

Облепих си краката с лейкопласт, събрах си дрехите, разтворих си изотонична напитка и слязох долу. Ванката вече беше там. Беше много позитивна личност, радвах се, че ще вървим заедно. Заговорихме се, пийнах едно 3 в 1 и зачакахме останалите. Колоездачите вече бяха тръгнали. Марко всеки момент щеше да се появи, а от Ники и Антоанета нямаше и следа.

Освен дълъг, денят се очертаваше да бъде и безводен. Според записките ми, първата вода беше на Поморийски проход, което е на около 21 км. разстояние. Митко горещо ни препоръча Горската фея – заведение на прохода. Беше изпратил много съблазнителни снимки на мелби. Там щеше да е мястото, където Петя, съпругата на Марко и двете им момчета Камен и Явор, щяха да ни чакат. Марко не ги беше виждал почти месец и нямаше търпение да ги прегърне час по-скоро. Петя щеше да донесе достатъчно минерална вода, тъй като от там до с. Емона отново нямаше.

Малко след 6ч. излязохме от двора на хотела:

Първоначално вървяхме по асфалта, а после се включихме в дълъг черен път. С Марко вървяхме смълчани и замислени. Това беше последният ден, бяхме на крачка от дългоочакваната ни крайна цел. Изведнъж някакси ме обхвана носталгия, че скоро всичко ще свърши. Смесени чувства – хем се радвах, че успяхме да стигнем чак до там, хем не ми се искаше да свършва. В главата ми се въртяха, като на филмова лента, множество епизоди от предишните дни…

Пътят ни минаваше покрай телевизионната кула на вр. Гьозтепе, до където беше сравнително лесно изкачване, след което следваше стръмно спускане. Малко преди кулата седнахме да починем. Останалите ни задминаха. След кратка почивка продължихме по пътя си и някъде, след спускането, ги заварихме да почиват на сянка:

Теренът беше еднообразен. Отново излязохме на асфалтов път, минаващ през с. Плазовец, а след това пак се включихме в черен път. Както си вървяхме по пътя и срещу нас се зададоха два чакала. Вървяха сравнително бавно и не се притесниха особено от нас. Нямах време да ги снимам, тъй като те все пак се мушнаха в гората, като ни видяха. За пръв път виждам чакали на живо. Виждал съм сърни, глигани, зайци, но никога чакали. Не бяхме яли нищо от сутринта и решихме да починем за кратко и да хапнем. Носехме не малко храна, която вече не ни беше нужна. Хапнахме и изхвърлихме всичката храна на полянката, надявайки се чакалите да ни следят от някъде и след като си тръгнем да дойдат и да хапнат.

Както си седяхме, един след друг прехвърчаха десетки ATW-та. Вдигнаха голям шум и още по-голям прах:

След малко се появиха и останалите, но продължиха. Марко се обади на Петя и й каза, че след около два часа ще сме на прохода. Нямаше търпение да ги види и решихме да потегляме.

Малко преди 12 ч. излязохме на асфалта на Поморийския проход или по-точно на ловния дом. За него знаех от пътеписите, че не може да се разчита на вода. Хората били неприветливи. Освен това тогава там нямаше никой, заключено беше. Настана леко объркване, в коя посока да вървим. Не бяхме много сигурни къде точно се пада заведението. Марко твърдеше, че трябва да продължим на север, а аз – на юг. Поехме на юг. Ходенето по нагорещения асфалт не беше най-големия проблем. По-лошо беше, че колите и камионите покрай нас прехвърчаха с голяма скорост и често се налагаше да вървим извън пътя в ниски акации и разни храсталаци. След няколко завоя, вървейки по натоварения път стигнахме „Горската фея“. Междувременно останалите ни настигнаха и горе-долу по едно и също време влязохме в двора на заведението.

Седнахме на сянка и учтивата собственичка ни подаде менюто. Аз вече знаех какво искам. Взех си една, после втора, че и трета мелба, също така изпих няколко миринди и доста вода. Не след дълго пристигнаха Петя и децата. Естествено Марко много има се зарадва. Вече всички бяхме седнали заедно на една маса:

Починахме около час. През това време качих общата ни снимка във фейсбук групата и уведомих немалкото заинтересовани от прехода ни, че до морето остават по-малко от 20 км. Винаги, когато имахме обхват, не пропускахме да качим по някоя снимка, за хората, които бяха с нас и ни стискаха палци. Подкрепата им много ни мотивираше.

Оставихме част от ненужните ни вече неща като дъждобран и голяма част от дрехите на Петя. Олекотихме си багажа. Тя беше донесла цял стек минерална вода от по 1.5 л., които разпределихме по раниците, тъй като оставащите по-малко от 20 км. отново бяха безводни. Разделихме се с тях и беше време за извървим финалната отсечка.

Вече беше решено, че няма да се връщаме обратно на асфалтовия път, на север. Ходенето по този натоварен участък освен че беше по-дълго, беше и опасно. Ванката имаше трак, който трябваше да ни изведе по алтернативен маршрут, минавайки през някаква изоставена военна зона. Първоначално вървяхме по черен път, а след това тръгнахме почти без пътека в гората. Важно е да отбележа, че имаше не малко стара маркировка, но без GPS минаването от там не е препоръчително. Чудехме се защо повечето хора минават по натовареното шосе, а не по нашия маршрут, който е част от официалния маршрут Ком-Емине. Вярно, имаше малко изпопадали дървета и леко объркване, но много от местата, през които бяхме минавали до сега, бяха къде-къде по-неприятни. 

В този участък вървяхме и петимата заедно. Минавахме през разни дерета, все нагоре – надолу, но нищо кой знае колко трудно за вече каления комеминеец. Бяхме много близо до мястото, където трябваше да се включим в официалната пътека. Мястото, където пресякохме пресъхнала река, бе доста диво и определено ми хареса:

От там следваше едно последно изкачване, след което отново излязохме на широк черен път:

Ванката свърши чудесна работа с този трак. Там, някъде, ни настигна един колоездач. Поздравихме се и бързо ни подмина. По-късно разбрах, че това е бил Борис Борисов - човек, който всяка година подобряваше рекорда си на Ком-Емине с колело. Ванката определено беше физически по-подготвен от всички ни и по едно време каза, че ще изтича последната част. Жена му и синът му бяха на палатки на Иракли и щяха да дойдат да го вземат от Емона и закарат там. Разбрахме се, да се видим и се разделихме. Малко след това Ники и Антоанета изостанаха, после пак ни настигнаха…

По едно време видяхме Антоанета сама, а малко по-нататък и Ники. Ето че стигнахме и последния връх от целия ни преход – Св. Илия. Подсякохме го без да се замислим, дори се шегувахме, че така е редно. Направихме кратка почивка на единствената чешма за днес:

И така, на 15.08.2015 г. (Голяма Богородица), точно в 17:35 ч. за пръв път видяхме морето: 

Успяхме! Сега единствената ни цел беше да намерим кръчмата в Емона и да полеем успеха си. Тъй като бяхме планирали следващите два дена да прекараме на Иракли, то посещението на фара, който се намира на самия нос Емине бе отложено за утрешния ден. Тази вечер щяхме да останем в Емона и беше безсмислено да ходим до фара и да се връщаме, а след това пак да минем от там. А и вече бяхме изморени и единственото, което искахме е да се настаним някъде и да полеем успеха си.

Намирането на кръчмата се оказа не толкова лесна задача. Бяхме се отклонили доста, в посока фара, че даже по едно време се чудехме дали да не отидем до него. В двора на една къща, покрай която минахме имаше човек, който ни упъти в правилната посока. 

Не след дълго бяхме заели позиции на една от най-хубавите маси в заведението, разбира се, с гледка към морето: 

Моментално качих снимката в групата. Взехме си нещо за хапване и бира. Взирахме се в морето, вдигахме наздравици и се радвахме, че планът ни бе осъществен! Оказа се, че има свободна стая за нас, тъй че бяхме спокойни. Не след дълго се появи Ванката, връщаше се от фара. Той мина Ком-Емине за 12 дена, браво тигре! 

Не след дълго дойде съпругата му Ани, синът им Андрей и кучето им – Арда, белгийска овчарка. Много приятни хора, прекрасно семейство. Разбира се, всички бяхме на една маса. 

Краката много ни боляха и Ани ни даде нурофен експрес. Подейства моментално.

След малко се появиха Ники и Антоанета, те също се връщаха от фара. Стигнаха морето на 22-я ден. Браво и на тях! Очевидно ние бяхме най-бавни, но пък и не сме бързали за никъде. Важното е, че си прекарахме добре и постигнахме целта си!

Ванката и семейството му останаха час-два, след което потеглиха към Иракли. Разбрахме се, на утрешния ден с Марко да отидем при тях. Ники и Антоанета нямаха повече отпуска и утре трябваше да се връщат в София, но вечерта прекарахме заедно, в обсъждане на преживяното.

Всички снимки от деня: тук

GPS трак: тук

Е3 - 24. Дъскотна - Козичино

Чакаше ни много дълъг ден, малко над 45 км. до с. Козичино. Станахме рано и малко преди 6 ч. бяхме пред вилата. Ральо ни даде последни наставления, след което поехме отново през нивата. Скоро стигнахме изоставеното ТКЗС и продължихме нагоре, навлизайки в рехава гора.

Поглед назад, към Дъскотна

Слънцето още не се беше показало и беше много приятно за ходене. Не след дълго обаче, нещата щяха да се променят. След като излязохме от гората се включихме в широк коларски път и към 8 ч. стигнахме на прочутата Читакова чешма:

Това беше най-облагородената чешма, от всички, които видяхме през целия път. Имаше огромен навес, пейки, голяма пещ, имаше дори и люлки за децата. Много мераклийско направено и поддържано място.

Не след дълго минахме и покрай друга интересна чешмичка:

Пътят ни минаваше над с. Снягово и след това към с. Добра поляна. Отдавна билото беше загубило планинския си характер:

Между Снягово и Добра поляна ни чакаше приятна изненада. Преди няколко дни Дидо и Васко бяха сложили геокеш, специално за нас, на мястото, откъдето за пръв път се вижда морето. Умишлено го публикуваха, малко преди да наближим мястото, за да може ние да сме му FTF (First To Find). Да си първият намерил даден кеш, някои от нас считаме за голямо предизвикателство. Често се надпреварваме за това. Разбира се, в България аз имам най-много FTF-и. Не само, че ни бяха сложили кеш, на място, което си заслужава, но и щяхме да го сефтосаме. Наближихме мястото, намерихме кутийката и седнахме под близкото дърво, да видим какво има вътре. Вътре имаше още една специална изненада – запечатано пликче, на което беше написано „за Марко и Велислав“, явно в случай, че някой друг го намери преди нас. Това беше подарък от геокотката Ваня – по едно готино джобно ножче:

Съвместната им изненада ни зарадва много приятно, определено ни приповдигна настроението. Разписахме логбука, взехме подаръците и върнахме кутийката на мястото й. Облепихме краката си с лейкопласт за пореден път и започнахме да се оглеждаме за морето. Беше прекалено слънчево и не успяхме да го видим. Въпреки това, много благодарим за жеста!

Запътихме се към Добра поляна и малко преди да влезнем в селото, обичайна гледка:

Отбихме се в селското магазинче и изпихме по някое безалкохолно, хапнахме тулумби, разни пасти. Заредихме с много сладки неща за из път. 

Следващото село беше Топчийско, но там не се отбихме, тъй като не ни се отклоняваше излишно, а и си имахме всичко. От Добра поляна до малко след Топчийско вървяхме по асфалтов път, след което отново по коларски пътища, после пак по асфалт и пак по черни пътища. И тук си имаха ветрогенератори:

Наближаваше 13 ч., бяхме минали около 25 км. и беше време за по-дълга обедна почивка, която направихме под сянката на дърветата, до една чешма, на картата обозначена като Екисчечешмеси:

Хапнахме и си починахме под шарената сянка. Аз дори дремнах, може би около половин час. Това беше друг трик, който ни беше препоръчан при изминаването на дълги разстояния в жегата. Леката следобедна дрямка, последвана от обливане с вода и мокрене на шапката допринасяше много добре за справянето с умората, по време на големите жеги. Разбира се, при всяка почивка не пропускахме да събуваме обувките и чорапите си. Тези няколко трика спомогнаха много за успешното завършване на прехода ни, без особени проблеми. Друго много важно нещо според мен беше, че докато вървяхме пиехме предимно изотонична напитка. В жегите, при обилно потене и натоварване, тялото се нуждае от нещо повече от вода. Нещо, което да възстанови електролитния баланс в организма. Нашият изотоник съдържаше соли, минерали и витамини, подбрани специално за продължителни натоварвания. Не твърдя, че е най-доброто, но определено помагаше.

След около час почивка поехме по пътя си. Някъде малко след 16 ч, тъкмо подминахме с. Сини Рид и небето се стъмни, почти веднага започна да пръска. За наш голям късмет ни свари точно пред портите на турско гробище, в което имаше навес, че даже и бунар. Решихме да се скрием за кратко и да изчакаме дъждът да спре. Марко веднага извади една кофа студена вода от бунара и си охлади краката:

Небето се отвори и за нула време се изсипа проливен дъжд. Ние обаче се бяхме скрили под навесчето и си почивахме, чакайки времето да се оправи.

Не след дълго спря да вали, ръмеше едва-едва. Решихме да тръгваме, тъй като ни чакаше още много път. Поехме към следващия геокеш, който беше на Доброванските гъби. Малко преди тях ни настигнаха двама колоездачи, които също бяха тръгнали за морето. Поговорихме си, и те поеха към Козичино. Почти веднага заваля отново. Този път нямахме късмет да има подслон наблизо и сложихме дъждобраните. Усили се, а ние вървяхме колкото се може по-бързо по шосето. В старанието си да надбягаме дъжда, пропуснахме пряката пътека към гъбите и се озовахме при едни цигански палатки. Дидо точно там беше спал, при неговото минаване на маршрута. Поканиха ни да се скрием при тях, но ние продължихме. Междувременно дъждът намаляваше и скоро съвсем спря да вали. Достатъчно беше да разкаля всичко наоколо. Краката ни вече бяха полу-мокри. Малко преди 18 ч. стигнахме на Добровански гъби:

От там съвсем ясно се виждаше Бургаското езеро. Направихме няколко снимки, намерихме кеша и продължихме през мокрите ливади. Минахме покрай чешма, с голямо корито, служещо за водопой на добитъка. Там срещнахме двама кравари. Поговорихме си малко. Казаха, че са видели Ники и Антоанета преди известно време. Също така казаха, че водата на близката чешма, наречена Синята чешма, била по-добра от тази. Запътихме се натам. Някъде от там до Козичино кошмарът с мухите и комарите беше неописуем. Оставащите десетина километра до селото взехме почти подтичвайки и с постоянно ръкомахане. Много неприятно беше. Бяхме изморени, мръсни, кални, потни, и гладни, а тези мухи бяха черешката на тортата. Искахме да се измъкнем от там, колкото се може по-скоро.

Имахме разни пръскала против гадинките, но те въобще не помагаха. Бяхме си купили рибарски мрежички за главата, но те пазеха само главата. Не исках да спирам и да преравям раницата, за да извадя моята, но Марко неговата към края я сложи:

Най-накрая, към 20 ч. селото се видя:

На поляните около селото ни посрещнаха стадо домашни прасета, пуснати да пасат. Имаше колова маркировка, която изведнъж свърши, но маркировката продължи по електрическите стълбове и оградите на хората. В някои от дворовете имаше хора, които ни поздравиха за това, че сме стигнали до там. По окаяния ни вид, беше очевидно откъде идваме и накъде сме се запътили. Не след дълго бяхме пред прочутата кръчма с некролозите в Козичино:

Отпред имаше две маси. На едната бяха насядали трима местни, по-възрастни от нас, а на другата две циганета, на около 20 години. Поздравихме ги, те също. Взехме си по бира и седнахме при тях. Естествено беше и те да ни разпитат. Заговорихме се за прехода и т.н. Единият циганин не вярваше, че идваме от Дъскотна. Гледаше леко с недоверие и ми каза „Ей, луд, ти верно ли идваш от там пеша? Аз там съм работил преди време. Това е много далече.“. Събух си обувките и си опънах краката, да поотпочинат малко. Ходилата много ме боляха. Циганина, като ми видя краката ми вика “Eй, луд, добре ли си?”, имайки предвид дали много ме болят краката. След което сам си отговори „Бе вие и двамата не сте добре“. За него „Ей, луд“ беше нещо като учтива форма на обръщение. Използваше фразата постоянно. Много беше забавен този. Гледаше ни като полезни изкопаеми, оглеждаше ни от горе до долу. Този беше дървосекач, а другото момче беше кравар. Краварчето беше по-свито и доста отчаяно момче. Оплакваше се как не се е къпал цяла седмица и му плащали много малко. Май спеше при кравите. Заплатата му беше 300 лв. Дървосекачът пък се опитваше да го присламчи да работи с него, като му обясняваше колко много пари щял да изкарва. Но този не беше толкова глупав, за да му се върже. Дори ми каза „Не го слушай тоя мангал“. Изпушиха по 2-3 цигари от мен, а ние си взехме втора бира. Тези, двамата, определено бяха забавни. Все едно бяха от друго измерение, то и ние май така бяхме за тях. Като разбраха, че сме от София и някакси веднага заразпитваха как е положението там и т.н.

По някое време, в мрака, се появи едно високо стройно момче, което подтичваше. Това беше Иван Мицулов, той също правеше Ком-Емине и това му беше 11-я ден, от Ком. Оказа се много свестен, поговорихме си за кратко и той тръгна към хотела, отново подтичвайки. Време беше да ставаме, хотелът не бе никак далеч, но последните крачки до него бяха доста трудни. Ходилата ни боляха, а и не само те. Бяхме тръгнали в 6 ч. сутринта и вървяхме до 20 ч. вечерта, като за това време изминахме почти 47 км., според GPS-а.

В пътеписите често попадах на твърдения, че в тази част вече е песен, било равно и т.н. Нищо подобно! Изкачванията и слизанията са постоянни, вярно не с голяма денивелация, но не може да се нарече равно.

Оставаха последни няколкостотин метра до Вятърната мелница. Когато влязохме всички вече бяха на масата: Ники и Антоанета, двамата колоездачи, на които забравих имената, както и Ванката. Настанихме се, взехме си душ и се присъединихме към компанията. Всеки разказваше някакви случки. Всички бяхме много изморени, но и много доволни. Почти стигнахме морето. Утрешният ден бе последния. Последни 40 км! Разбира се, че ще ги изминем, в това нямаше никакво съмнение. Направихме си снимка за спомен: 

Утре всички щяхме да сме на море!

Хотелът беше много приятно място – чисти стаи, самостоятелни бани, с топла вода, а за ядене имаше скара и салата. Разбира се имаха и бира. Пийнахме по няколко, обсъдихме плана за утре и лека-полека се ориентирахме към лягане.

Митко и Ани бяха стигнали морето. Беше ми изпратил негова снимка от най-последната скала на нос Емине, с победоносно разперени ръце. Браво, не сме се съмнявали, че ще успеят. 

"Стигнах до самия нос. Има плоча на БТС и пише Ком - Емине, точно за гърба ми е, на камъка. Намира се във военната зона зад фара и метео станцията. Успех и на вас!"

Всички снимки от деня: тук
GPS трак: тук