E3 - 12. Добрила - зн. Ботев

Митака се бе събудил пръв, както обикновено не го свърташе на едно място. Нямаше търпение да провери времето, навън, че да тръгнем към Купена. То обаче не беше много добро, както и очаквахме, затова полежахме още малко. Не след дълго решихме да закусим. Изкачихме се за пореден път от бунгалото до хижата. Закусихме богато, там имаше какво ли не. Имаше дори домашно кисело мляко с горски плодове. Докато хапвахме, туристи се връщаха от връх Амбарица и казаха, че времето там не е чак толкова лошо и облачността била променлива. Зачудихме се и в крайна сметка решихме да тръгнем, пък ако времето се развали, щяхме да се върнем. За мен варианта с подсичането през х. Левски на най-красивата част, беше абсолютно недопустим. Щях да седя ако, трябва и една седмица на Добрила, докато времето се оправи, че да мога да мина през този участък.

И така, към 10:30 ч. напуснахме двора на х. Добрила и се заизкачвахме по стръмните склонове към връх Амбарица (Левски, 2166 м). Изкачването на върха е изморително, но гледките определено си заслужаваха внимание.

Трудно, трудно, колко да е трудно? След няма и час, бяхме на върха. На самия връх има малка желязна къщурка, която може да послужи за кратко някой да се скрие в нея, в случай на буря. Предишния път, когато идвах и я видях за пръв път, първата ми асоциация беше – кучешка колиба.

Голяма красота. Гледките направо спират дъха. Облаците се местеха доста динамично, но от време на време на изток се виждаха Малък и Голям Купен, Кръстците, че даже и първенеца на Стара планина – връх Ботев, а пък на запад погледа ни стигаше чак до връх Вежен. Но, само от време на време. През повечето време върховете бяха в облаци, докато на самия връх времето беше екстра, само дето леко духаше, но беше много приятно като цяло.

На Амбарица седяхме двайсетина минути и решихме да продължим към Купена. Митака прецени, че няма да успее да го качи, да слезе и да се върне до Беклемето в рамките на деня, тъй че си тръгна. Пожелахме си успех и ние поехме на изток, а той обратно на запад.

Тръгнахме към Малка Амбарица. Не след дълго подсякохме Малкия Купен от север и излязохме на седловината в подножието на Голям Купен. От там върхът изглеждаше наистина внушително. Седнахме да починем преди изкачването му. Спомних си как зимата, на 11 януари, аз, Роската, Дани, Валери и Елени качихме Купена, в доста по-лошо време. Тогава тръгнахме от х. Балкански рози и вървяхме в дълбок, неутъпкан сняг, но със снегоходки. На седловината, в която блажено се бях излегнал днес, тогава духаше много силен и студен северняк. Там беше мястото, където сменихме снегоходките с котки и атакувахме върха. Това беше първото ми качване на Купена.

Голям Купен

Интересна сцена се разигра около Купенското езеро, докато си почивахме. Над езерото се появи голямо стадо овце. Овчарските кучета подбраха стадото надолу към езерцето. Овчарят остана на високото и след известно време даде сигнал на кучетата, които пък подкараха стадото нагоре към баира.

Купенско езеро

Изкачването на върха не бе много лесно. Пътеката се провира между камъните, като в последната й част става доста стръмно и на това място е поставено метално въже, здраво захванато за скалите. Почти през цялото време, докато се изкачвах си правех аналогия с изкачването през зимата. Това сега беше доста по-лесно. Първи се качихме с Марко, като идеята беше да помогнем на останалите. Предполагахме, че с Дюк ще има проблем, но той е безстрашно куче и ни следваше неотлъчно, без значение Малък Купен, Голям Купен и т.н. Последните метри наистина го озориха и се наложи Марко да го издърпа. Издърпахме и раниците на Ива и Камен. Камен също мина сравнително лесно. Ива обаче нещо се притесни много. Отне й известно време, да се успокои от притока на адреналин.

За около 30 мин всички бяхме на върха. Зимата много се надявах да видя гледките и лятото. Ето, че това стана. Страхотни гледки...

Поглед на изток към върховете Малък и Голям Кръстец, Костенурката и Жълтец. Ботев не се вижда от облаците

И на запад, към Малък Купен и Амбарица

Положението с времето беше много необичайно. През цялото време, където и да бяхме, над нас нямаше никакви облаци. Беше слънчево и приятно. На изток, накъдето отивахме и на запад, от където идвахме, обаче, беше облачно. Не след дълго Амбарица въобще не се виждаше, Ботев също. Все едно някой ни наблюдаваше и разчистваше небето, точно над нас и то за толкава, за колкото да преминем.

Не трябваше обаче да разчитаме прекалено на късмета си. Колкото и да беше хубаво наоколо, трябваше да вървим. Оставаше ни не малко, а ако времето се развали, вече нямахме шанс да подсечем, нито да се върнем.

Слизането от върха се оказа доста стръмно и продължително. Отново имаше опънати въжета и на места беше много стръмно. За мен слизането, като цяло, не е проблем, тъй че слязох доста бързо. Останалите се позамотаха, главно заради Дюк. Видя му се прекалено стръмно и невъзможно да минава през тези почти отвесни улеи, препасани с метални въжета. Първоначално скимтеше и лаеше жално, а не след дълго започна и да вие. Беше напълно безпомощен. Всички му говорехме, викахме го, успокоявахме го, но той не спираше да плаче. Накрая Камен го завърза и го издърпа на няколко пъти. После се бъзикахме, че Дюк е минал изпита за планинско спасително куче.

Нататък ставаше още по-красиво. Избързах напред. Нарочно не изчаках останалите. Дългоочакваният момент за цялото Ком-Емине беше настъпил. Чаках го от много отдавна и исках да си го изживея сам. Бях сам сред величествените скални масиви, образували всякакви красиви форми. Красота и тишина... Идеално място човек да остане сам със себе си.

След Кръстците спрях за малко, хем да си почина, хем да се полюбувам на гледката. Свалих си обувките, фланелката, наколенките, облегнах се блажено на една скала и си запалих цигара.

Жълтец и Костенурката, на изток

Голям и Малък Кръстец, на запад

По някое време останалите се появиха, но продължиха. Малко след това ги настигнах, докато почиваха и заедно поехме към Костенурката. Там малко пообърках пътеката и излишно се спуснах надолу, бързо го осъзнах, но ме домързя да се връщам.

Последната ни почивка беше на премката между Костенурката и Жълтец. До заслон Ботев не оставаше много, на фона на това, което бяхме минали.

Поглед назад

Днешният ден беше към своя край, а странното проявление на времето продължаваше да ни радва. Напред и назад върховете бяха в облаци, а над нас през цялото време бе ясно небе. 

Дюк в атака

Подсякохме Жълтец, подсичахме и Млечния чал. И двата отбелязани извора бяха пресъхнали. Малко преди да излезем на билото се разигра поредната интересна сцена. Двама млади жребци яростно се биеха, а цялото стадо ги наблюдаваше. Изведнъж побягнаха в галоп и стадото затича след тях. Спряха да се бият и стадото спира послушно спря и то.

Борба за надмощие

Не след дълго излязохме на билото и малко след това заслонът се видя:

Заслона под връх Ботев, който е в мъгла

И така, малко преди 20:00 ч. с Марко пристигнахме на заслон Ботев. Хижарят беше същият, който преди няколко години ми сложи стотния печат. Зимата също беше там. Поздравихме се и ни даде по бира. Блаженство! Планината ни допусна и минахме през най-красивата й част. Вече не ме интересуваше, дори и цяла нощ да валеше. Пиехме си биричка и гледахме хълма, в очакване на Камен и Ива да се появят.

Противно на очакванията на много хора, хижарят е много свестен човек. Нищо лошо не сме видели от него. Малко е странен, но не е лош човек. Настани ни, каза, че има топла вода и можем да се изкъпем, безплатно. Даде ни и всичката си зеленчукова супа и колкото хляб имаше. Освен това ни даде и половин литър ракия безплатно. Някакви преди нас я били оставили и той ни я подари. Много е странно, как някои продължават да ме убеждават, че хижарите в Ехо били много добри, пък гостоприемния хижар за нищо не ставал. Нищо подобно! Точно обратното.

Изпрахме си дрехите, изсушихме ги и си седнахме на топло в заслона. Аз лично бях много доволен, но да знаеш, че не си минал и половината от пътя до морето, а най-хубавата част от Балкана е зад гърба ти, е малко тъжно…
 
Всички снимки от деня: тук
GPS трак: тук