Е3 - 19. Камчия - Котел

Чакаха ни нови 30 км. Днешната цел беше гр. Котел, където щяхме да направим първия си ден почивка. Събудихме се леко намръзнали, въпреки че огънят все още тлееше леко. Оправихме багажа и малко преди да тръгнем при нас дойде едно момче от Сливен. Оказа се от планинарския форум, познаваше някои от познатите ми и също се надявал да се срещне с Божо. Беше участвал в разчистването и маркирането на маршрута в Източна Стара планина, най-вече Върбишки – Ришки. Очевидно познаваше много добре района. Поговорихме си, даде ни полезни съвети и всеки пое по пътя си. Продължихме да вървим в буковата гора, което беше приятно.

След около два часа стигнахме Делирадевата бука, която няма нищо общо с Павел Делирадев, а е в чест на убития четник Дели Ради. 

Направихме кратка почивка, закусихме.  Както се бяхме отпуснали наблизо до буката и видяхме кърлеж по панталона на Ива. Това ни накара да се размърдаме и потеглихме моментално.

Постепенно гората оредяваше, сянката ставаше все по-рехава, появяваха се и доста папрати. Най накрая излязохме на обширни, изсъхнали ливади. Ходехме по широки коларски пътища, минаващи покрай нивите на хората:

Редуваха се смесени гори, поляни, ниви, а слънцето отдавна се беше активизирало и отново настана адска жега. Обичайна гледка бяха различни ловни вишки:

Ходенето в откритите полета, на фона на безводието и жегата въобще не беше приятно. Както се казва „Добре дошли в Източна Стара планина!“.

Минаваше обяд и беше време да намерим хубаво сенчесто дърво, където да хапнем. Дълго време такова дърво нямаше, докато най-накрая попаднахме на самотно дърво, което предлагаше не само добра сянка, но и хубава гледка. Настанихме се. Марко извади котлончето и започна да готви, а аз си включих телефона и реших да проверя какво става с маратонеца. Гърбев, също като нас, много се интересуваше от поставянето на рекорда и ми беше писал. Отговорих му, той каза, че сутринта рано Божо е тръгнал от х. Чумерна. Пратих му координати на мястото, където се намирахме. Той си комуникираше с разни бегачи и според изчисленията им, трябваше скоро Божо да мине покрай нас. Според тях в 12:30 ч. Божо и пейсърите са минали прохода Вратник.  По принцип средната им скорост е около 8 км/ч, или скоро трябваше да са при нас. Супер, ще ги изчакаме. Мястото, което бяхме избрали предлагаше видимост на поне 4-5 километра назад, идеална наблюдателница:

Марко беше настроил GoPro-то си да снима видео, като идеята беше да ги снимаме още от далече, как се приближават. Беше много вълнуващо. Имахме ядки, мед с орехи, бисквити, разна друга храна, достатъчно вода и изотонична напитка. Щяхме да ги аплодираме, да им дадем кураж, да им предложим нещо за хапване и пийване. Часът беше около 1 след обяд, ние бяхме преполовили пътя си за деня, тъй че можеше да направим по-голяма почивка и да ги изчакаме. Докато се бяхме излегнали почти на пътя, се зададе един джип. Първата ми асоциация беше, че са хора от поддръжката на Божо. Не беше така. Джипът излезе от пътя, заобикаляйки ни и спря. Побъбрихме си малко, разказахме им какво правим и ако видят бегачите да им дадат кураж. Те поеха по пътя си, а ние продължихме да се взираме в далечината. Чакахме, чакахме, но никой не се появяваше. Гърбев постоянно питаше какво става, дали не се виждат, опасяваше се, че изостават. За съжаление след повече от час почивка, решихме да продължим по пътя се, тъй като ни оставаха към 15 км. Щяхме да се засечем по-нататък, т.е. те трябваше да ни настигнат. Единствения вариант, това да не стане, според мен беше двете възможности за минаване на вр. Разбойна. Изкачването на върха беше възможно, въпреки, че според мен щом можеше, щеше да подсича. Изкачването не съкращава пътя особено много, а добавя допълнителна денивелация. И така, логиката ми беше, че те са проучили маршрута, както и ние, и всички ще подсечем от юг. Повечето комеминейци минават именно от там.

Малко след като тръгнахме се озовахме на много красиво и диво място. Няколкото километра, преди трудностите около вр. Разбойна, предлагат много красиви гледки: 

Постоянно се обръщах назад, надявайки се да видя бегачите, но уви. С навлизането в гората започнаха обичайните проблеми – трънаци, изпочупени клони, липса на маркировка и пътеки. Това е едно от местата, където без GPS човек съвсем успешно може да се загуби. Трудно минаване. Коприви, къпини, храсти, а вода няма никаква. Нещо като демо версия на кошмара около Връшка чука. Подсякохме го най накрая този връх и след известно лутане в гората се озовахме на едни поляни, посрещнати отново от коприви и къпини. Малко след тях се върви директно през тревата. Там е много подходящо човек да са заблуди и да хване по една хубава пътечка, която кой знае накъде води. Разбира се, нашият път е през храсталаците и там отново няма маркировка. 

Това подсичане на Разбойна е проблемно. След малко се включихме в черен път, който се спускаше към града и не след дълго пристигнахме на заслон Набожното дърво:

Встрани от заслона трябваше да има вода, тъй че моментално се запътихме натам. Жегата и безводието си бяха дали отражение и вече бяхме изморени. Водата течеше едва-едва, но все пак я имаше. Напихме се обилно, заредихме запасите, отдъхнахме двайсетина минути и продължихме. До Котел оставаха 5-6 км. само слизане. Лека-полека тръгнахме надолу. След като навлязохме във вилната зона на града, според BGMountains и траковете трябваше да продължим по асфалта, но ние намерихме друг път. Оказа се, че това е добре маркирана пътека, по средата на която имаше дори чешма. От маркировката си личеше, че това е официалната пътека от Ком-Емине. И така, горди, че намерихме истинската пътека, неусетно се озовахме на мостчето, на входа за Котел. За наша голяма радост зърнахме магазинче. Купихме си бири и зачакахме Божо и компания. Преходът ни беше свършил, тъй че можеше да почакаме.

В очакване на маратонеца

Камен си купи 2 наденички и седна при нас. Няма да забравя, как Дюк направо измъкна цялата наденица от ръцете на Камен и буквално я глътна за секунди. Беше прегладнял, изтормозен и много отслабнал. Ребрата отдавна му се брояха, а лапичките му вече се бяха протъркали и стъпваше трудно. Не знаеше къде отива, нито кога ще престанем да го мъкнем по 30 км на ден, гледаше отчаяно, но винаги беше неотлъчно до нас и ни пазеше. Стана ми жал за него, но вече бяхме в Котел. Утре щеше да спи цял ден, да бъде захранен с месо и щеше да събере сили. 

Отново си писах с Ванка. Той беше доста разтревожен, че цял ден не могат да ни настигнат. Ние продължихме да чакаме, надявайки се, че всеки момент ще се появят. Може би след повече от час, по пътя се зададоха Ники и Антоанета. Спряха се при нас и си разказахме набързо преживяното. Имаме новина – на заслон Набожното дърво, докато са почивали, покрай тях е минал Божо с един пейсър. Видели им се много изтощени. Ники каза „Едвам ни поздравиха“, след което продължили надолу към Котел. Тук дойде голямото объркване за нас. Значи преди повече от час те са били на заслона. Ние сме на входа на Котел, който е по маршрута на Ком-Емине. Ники и Антоанета са вече при нас, а бегачите ги няма. Къде са? Никой не знаеше. В последствие се оказа, че са се загубили именно на влизане в Котел. Тичали са 7 км. повече и са се лутали незнайно къде. Скоро разбрах, че подкрепителния им пункт е бил в другия край на Котел, а не там, където бяхме ние. Голямо объркване настана. Цял ден ги чакахме и накрая сме се разминали.

Ники и Антоанета вече бяха запазили места в къща за гости и решихме да се присъединим към тях. Ива, Камен и Дюк тръгнаха с тях да се настанят, а аз и Марко останахме поне още половин час на моста. Бяхме изморени, мръсни и прегладнели, но поне бира имахме. Най-накрая се отказахме и се запътихме към къщата. Ето я и нея:

Идеалното място за отдих. Стаите бяха големи, просторни и чисти. Леглата много удобни. Имахме баня с топла вода, цяла кухня на разположение. Договорихме и дрехите ни да се изперат в пералня. Какво повече му трябва на комеминееца?

Взехме си душ, преоблякохме се, отидохме до близката пицария. Когато дойде сервитьорката и ми подаде менюто, някакси не ми се вярваше, че мога да имам всичко това след малко. Изобилие от храна и бира. Е, в тази пицария останахме до доста късно. За пръв път, от началото на прехода не трябваше да се съобразяваме колко пием и в колко ще си легнем. Утре беше почивният ни ден. Изпитвах огромно чувство на удовлетвореност. Стигнахме Котел, ще стигнем и до морето, само един ден почивка. От Ком до тук бяхме изминали около 400 км, оставаха около 150. Огромна част от маршрута беше зад гърба ни. 

Наздраве!

В пицарията унищожихме голямо количество бира, но трябваше да затварят. Отбихме се до близкия магазин и заредихме още бира. Седнахме на масата в двора на къщата и продължихме до малките часове. Докато ние меткахме бири, Божо меткаше километри зад гърба си и е успял да стигне до Върбишки проход. За днешния ден е изминал около 80 км. Задмина ни, браво! Стискаме палци!

Всички снимки от деня: тук
GPS трак: тук