Е3 - 22. Върбишки - Ришки

И така, днес предстоеше да стигнем до Ришки проход, описваният от всички комеминейци, най-неприятен участък, с дължина около 35 км. От пътеписите знаех, че в този район хората много мъка са видели. Въпреки че според последни данни теренът е бил разчистван и маркиран, от доброволци, си имах едно на ум. Митко и Ани вчера бяха минали от там и потвърдиха, че е разчистено от падналите дървета, но било къпинарник и трудно се ходело. Тази информация и не малкото път като цяло, бяха достатъчни, за да тръгнем по-рано. В 6:30 ч. напуснахме заведението.

В районите с предимно турско население, доста често попадахме на чешми, в памет на някой. Някое от местата около чешмите предлагаха навеси, маси, пейки, пещи. Тази тяхна традиция е много добре посрещана от всички, ходещи по маршрута. Скоро минахме покрай първия навес, с чешма:

Добро място за бивак, недалеч от прохода

Изпатили от ужаса около Връшка чука, не пропускахме чешма. Дори и да си имахме достатъчно вода, пак пиехме и си мокрехме шапките. В началото има няколко чешми, на разстояние няколко километра една от друга. Ето я и поредната, всъщност последната преди горско стопанство Елешница:

Ставаше все по-топло и започнаха да се появяват всякакви рояци от нахални комари и мухи. Най-неприятни бяха конските, ухапванията от които бяха най-запомнящи се. За да не ни тежи, не бяхме взели много вода, като идеята беше да заредим на Елешница, тъй като след това водата е кът. Малко след 9 ч. стигнахме р. Елешница. Леко се притесних, като видях, че от чешмичката не тече вода:

Събухме си обувките и нагазихме в рекичката. Много е приятно усещането, само да ги нямаше стотиците конски мухи. Вече имах тикове, постоянно ръкомахах, в старанието си да разкарам тази напаст от мен. Бях се усъвършенствал и чаках гадинката първо да кацне, да започне да пие кръв и чак тогава я размазвах, иначе бягаха. Унищожих десетки от тях, докато чакахме Камен и Дюк да ни настигнат. Когато се появиха, Дюк много се зарадва на водата и веднага нагази вътре. Сградите на стопанството бяха съвсем наблизо. Междувременно се бях сетил, че на около 200 м. северно от сградите има чешма. Запътихме се натам, а раниците оставихме в двора на стопанството, под зоркия поглед на Дюк. 

След малко се появиха Ники и Антоанета. Седнахме на сянка, хапнахме и починахме за кратко в двора. Всички сгради са заключени и вътре няма как да се нощува.

До тук добре, бяхме минали малко по-малко от 1/3 от плануваното за днес. Теренът не беше тежък, а и вода имаш достатъчно. За съжаление, всичко хубаво си има своя край. Т. нар. „ужас на Риш“ предстоеше. Време беше да поемем към Сухото дере, като най-проблемната част трябваше да е няколко километровия участък около вр. Байряка. По обяд вече навлизахме в царството на къпините: 

Добра работа са свършили хората, които са разчистили и маркирали района. От Елешница насам маркировката беше идеална, дори на места ни се стори прекалено, но нека да има. Паднали дървета и клони имаше съвсем малко, но къпините наистина бяха много. Добре, че преди нас бяха минавали доста хора и поне малко бяха поутъпкали. Не беше приятно за ходене, но се вървеше. През цялото време се сещах за страданията на хората, минавали от там преди години. Правех си съпоставка с положението около Връшка чака. Нямаше място за сравнение. Джунглата в най-западната част на Стара планина беше истински кошмар, но ни беше калила и не обръщахме особено внимание на трудностите по целия ни път до морето. Вярно, трудно се минаваше. Бавно, но се върви. Освен това проблемният участък е само няколко километра, докато там навсякъде е много по-лошо. Десетки километри нямаше капчица вода, докато тук имаше къде да заредиш, преди и след проблемния участък.

Реших да включа трака на Тито. Исках да видя от къде е минавал той, понеже неговият разказ за Ришки беше може би най-цветущ. Като гледах отклоненията от маркираните участъци си давах сметка, че неговото преживяване е било не по-малко трудно от нашето в западната част. Доброволците бяха свършили чудесна работа, имаше дори карти, с обяснения:

Някъде в джунглата направихме и кратка почивка, където Ники и Антоанета ни настигнаха, но продължиха напред. Голяма дивотия беше там, въпреки неприятното минаване, си имаше своя чар. Някъде около 14 ч. се измъкнахме от пущинака и се включихме в що-годе нормални пътечки. Наличието им беше довело дървосекачите, или по-скоро пътеките ги имаше, заради сечта:

Водните запаси бяха на изчерпване, но недалеч трябваше да има вода. Малко преди 15 ч. намерихме чешмата:

Там останахме около час. Марко отново сготви супа. Починахме и хапнахме. Водата в тази част на планината нямаше нищо общо с тази в Централния Балкан. Оскъдните изворчета предлагаха едва течаща, топла и със странен вкус вода, но все пак я имаше. Нямаше и място за сравнение с чешмата с петте чучура, близо до х. Планински извори. Източната част не ми допадаше особено. Ако трябва да охарактеризирам, то няма да е грешно да кажа следното: задух, безводие, къпинарници, редки гори, ниви и полета, пълни с всякакви нахални мухи. На фона на всичко това, красивите гледки бяха рядкост. Честно казано не бих се върнал там. Знаех, че занапред положението няма да е друго и ми се искаше всичко това да приключва по-бързо.

Подсякохме Малък Дебелец от юг, но малко преди това направихме кратка почивка. Мисля, че там се засякохме отново с Ники и Антоанета. 

Няколко километра преди да стигнем асфалта на Ришки проход започна да ръми. Първо по-слабо, но постепенно се усили. Сложихме дъждобраните, повървяхме десетина минути и спря. Скоро излязохме на пътя. Най-накрая стигнахме Ришки проход, след почти цял ден бушинг (идва от bush). Оставаха последни 2-3 км. до мястото, където щяхме да нощуваме. И така, малко след 19 ч. пристигнахме на големия навес и чешмата с петте чучура на Немой дере. 

От тази чешма бликаше толкова много и студена вода. Истински рай. Влязох в коритото и за нула време умората изчезна. Огромен дебит. Успяхме почти да се изкъпем, също така изпрахме и дрехите си. 

Бяхме много доволни, че благополучно преминахме соченият за най-труден участък от Ком-Емине. Напълно споделям това мнение. Е, най-трудното трябваше да е зад гърба ни. Трябваше само да издържим на адската жега само още няколко дни. Дори и като малък не съм искал да видя морето, толкова много, колкото тогава.

Ники и Антоанета нямаше да останат да спят там. Казаха, че ще спят на заслона на Хазим Горския, пък тръгнаха в обратна посока, което беше малко странно. Приготвихме си малко храна, а Камен почерпи с домашна ракия, която беше взел от заведението на Върбишки проход. Поводът беше рождения ден на сина му. След тежкия и уморителен ден, ракийката ни дойде много добре. Камен запали огън в огнището до навеса. Побъбрихме си малко и не след дълго си легнахме, умората си казваше думата.

Дюк отдавна си беше намерил място и спеше непробудно. Аз реших да се настаня върху масата. Тази огромна и масивна маса беше идеално място за спане. Пийнах магнезий, както всяка вечер и се мушнах в спалния чувал:

Всички снимки от деня: тук

GPS трак: тук