 |
| Поглед назад, към Дъскотна |
Слънцето още не се беше показало и беше много приятно за ходене. Не след дълго обаче, нещата щяха да се променят. След като излязохме от гората се включихме в широк коларски път и към 8 ч. стигнахме на прочутата Читакова чешма:
Това беше най-облагородената чешма, от всички, които видяхме през целия път. Имаше огромен навес, пейки, голяма пещ, имаше дори и люлки за децата. Много мераклийско направено и поддържано място.
Не след дълго минахме и покрай друга интересна чешмичка:
Пътят ни минаваше над с. Снягово и след това към с. Добра поляна. Отдавна билото беше загубило планинския си характер:
Между Снягово и Добра поляна ни чакаше приятна изненада. Преди няколко дни Дидо и Васко бяха сложили геокеш, специално за нас, на мястото, откъдето за пръв път се вижда морето. Умишлено го публикуваха, малко преди да наближим мястото, за да може ние да сме му FTF (First To Find). Да си първият намерил даден кеш, някои от нас считаме за голямо предизвикателство. Често се надпреварваме за това. Разбира се, в България аз имам най-много FTF-и. Не само, че ни бяха сложили кеш, на място, което си заслужава, но и щяхме да го сефтосаме. Наближихме мястото, намерихме кутийката и седнахме под близкото дърво, да видим какво има вътре. Вътре имаше още една специална изненада – запечатано пликче, на което беше написано „за Марко и Велислав“, явно в случай, че някой друг го намери преди нас. Това беше подарък от геокотката Ваня – по едно готино джобно ножче:
Съвместната им изненада ни зарадва много приятно, определено ни приповдигна настроението. Разписахме логбука, взехме подаръците и върнахме кутийката на мястото й. Облепихме краката си с лейкопласт за пореден път и започнахме да се оглеждаме за морето. Беше прекалено слънчево и не успяхме да го видим. Въпреки това, много благодарим за жеста!
Запътихме се към Добра поляна и малко преди да влезнем в селото, обичайна гледка:
Отбихме се в селското магазинче и изпихме по някое безалкохолно, хапнахме тулумби, разни пасти. Заредихме с много сладки неща за из път.
Следващото село беше Топчийско, но там не се отбихме, тъй като не ни се отклоняваше излишно, а и си имахме всичко. От Добра поляна до малко след Топчийско вървяхме по асфалтов път, след което отново по коларски пътища, после пак по асфалт и пак по черни пътища. И тук си имаха ветрогенератори:
Хапнахме и си починахме под шарената сянка. Аз дори дремнах, може би около половин час. Това беше друг трик, който ни беше препоръчан при изминаването на дълги разстояния в жегата. Леката следобедна дрямка, последвана от обливане с вода и мокрене на шапката допринасяше много добре за справянето с умората, по време на големите жеги. Разбира се, при всяка почивка не пропускахме да събуваме обувките и чорапите си. Тези няколко трика спомогнаха много за успешното завършване на прехода ни, без особени проблеми. Друго много важно нещо според мен беше, че докато вървяхме пиехме предимно изотонична напитка. В жегите, при обилно потене и натоварване, тялото се нуждае от нещо повече от вода. Нещо, което да възстанови електролитния баланс в организма. Нашият изотоник съдържаше соли, минерали и витамини, подбрани специално за продължителни натоварвания. Не твърдя, че е най-доброто, но определено помагаше.
След около час почивка поехме по пътя си. Някъде малко след 16 ч, тъкмо подминахме с. Сини Рид и небето се стъмни, почти веднага започна да пръска. За наш голям късмет ни свари точно пред портите на турско гробище, в което имаше навес, че даже и бунар. Решихме да се скрием за кратко и да изчакаме дъждът да спре. Марко веднага извади една кофа студена вода от бунара и си охлади краката:
Небето се отвори и за нула време се изсипа проливен дъжд. Ние обаче се бяхме скрили под навесчето и си почивахме, чакайки времето да се оправи.
Не след дълго спря да вали, ръмеше едва-едва. Решихме да тръгваме, тъй като ни чакаше още много път. Поехме към следващия геокеш, който беше на Доброванските гъби. Малко преди тях ни настигнаха двама колоездачи, които също бяха тръгнали за морето. Поговорихме си, и те поеха към Козичино. Почти веднага заваля отново. Този път нямахме късмет да има подслон наблизо и сложихме дъждобраните. Усили се, а ние вървяхме колкото се може по-бързо по шосето. В старанието си да надбягаме дъжда, пропуснахме пряката пътека към гъбите и се озовахме при едни цигански палатки. Дидо точно там беше спал, при неговото минаване на маршрута. Поканиха ни да се скрием при тях, но ние продължихме. Междувременно дъждът намаляваше и скоро съвсем спря да вали. Достатъчно беше да разкаля всичко наоколо. Краката ни вече бяха полу-мокри. Малко преди 18 ч. стигнахме на Добровански гъби:
От там съвсем ясно се виждаше Бургаското езеро. Направихме няколко снимки, намерихме кеша и продължихме през мокрите ливади. Минахме покрай чешма, с голямо корито, служещо за водопой на добитъка. Там срещнахме двама кравари. Поговорихме си малко. Казаха, че са видели Ники и Антоанета преди известно време. Също така казаха, че водата на близката чешма, наречена Синята чешма, била по-добра от тази. Запътихме се натам. Някъде от там до Козичино кошмарът с мухите и комарите беше неописуем. Оставащите десетина километра до селото взехме почти подтичвайки и с постоянно ръкомахане. Много неприятно беше. Бяхме изморени, мръсни, кални, потни, и гладни, а тези мухи бяха черешката на тортата. Искахме да се измъкнем от там, колкото се може по-скоро.
Имахме разни пръскала против гадинките, но те въобще не помагаха. Бяхме си купили рибарски мрежички за главата, но те пазеха само главата. Не исках да спирам и да преравям раницата, за да извадя моята, но Марко неговата към края я сложи:
На поляните около селото ни посрещнаха стадо домашни прасета, пуснати да пасат. Имаше колова маркировка, която изведнъж свърши, но маркировката продължи по електрическите стълбове и оградите на хората. В някои от дворовете имаше хора, които ни поздравиха за това, че сме стигнали до там. По окаяния ни вид, беше очевидно откъде идваме и накъде сме се запътили. Не след дълго бяхме пред прочутата кръчма с некролозите в Козичино:
Отпред имаше две маси. На едната бяха насядали трима местни, по-възрастни от нас, а на другата две циганета, на около 20 години. Поздравихме ги, те също. Взехме си по бира и седнахме при тях. Естествено беше и те да ни разпитат. Заговорихме се за прехода и т.н. Единият циганин не вярваше, че идваме от Дъскотна. Гледаше леко с недоверие и ми каза „Ей, луд, ти верно ли идваш от там пеша? Аз там съм работил преди време. Това е много далече.“. Събух си обувките и си опънах краката, да поотпочинат малко. Ходилата много ме боляха. Циганина, като ми видя краката ми вика “Eй, луд, добре ли си?”, имайки предвид дали много ме болят краката. След което сам си отговори „Бе вие и двамата не сте добре“. За него „Ей, луд“ беше нещо като учтива форма на обръщение. Използваше фразата постоянно. Много беше забавен този. Гледаше ни като полезни изкопаеми, оглеждаше ни от горе до долу. Този беше дървосекач, а другото момче беше кравар. Краварчето беше по-свито и доста отчаяно момче. Оплакваше се как не се е къпал цяла седмица и му плащали много малко. Май спеше при кравите. Заплатата му беше 300 лв. Дървосекачът пък се опитваше да го присламчи да работи с него, като му обясняваше колко много пари щял да изкарва. Но този не беше толкова глупав, за да му се върже. Дори ми каза „Не го слушай тоя мангал“. Изпушиха по 2-3 цигари от мен, а ние си взехме втора бира. Тези, двамата, определено бяха забавни. Все едно бяха от друго измерение, то и ние май така бяхме за тях. Като разбраха, че сме от София и някакси веднага заразпитваха как е положението там и т.н.
По някое време, в мрака, се появи едно високо стройно момче, което подтичваше. Това беше Иван Мицулов, той също правеше Ком-Емине и това му беше 11-я ден, от Ком. Оказа се много свестен, поговорихме си за кратко и той тръгна към хотела, отново подтичвайки. Време беше да ставаме, хотелът не бе никак далеч, но последните крачки до него бяха доста трудни. Ходилата ни боляха, а и не само те. Бяхме тръгнали в 6 ч. сутринта и вървяхме до 20 ч. вечерта, като за това време изминахме почти 47 км., според GPS-а.
В пътеписите често попадах на твърдения, че в тази част вече е песен, било равно и т.н. Нищо подобно! Изкачванията и слизанията са постоянни, вярно не с голяма денивелация, но не може да се нарече равно.
Оставаха последни няколкостотин метра до Вятърната мелница. Когато влязохме всички вече бяха на масата: Ники и Антоанета, двамата колоездачи, на които забравих имената, както и Ванката. Настанихме се, взехме си душ и се присъединихме към компанията. Всеки разказваше някакви случки. Всички бяхме много изморени, но и много доволни. Почти стигнахме морето. Утрешният ден бе последния. Последни 40 км! Разбира се, че ще ги изминем, в това нямаше никакво съмнение. Направихме си снимка за спомен:
 |
| Утре всички щяхме да сме на море! |
Хотелът беше много приятно място – чисти стаи, самостоятелни бани, с топла вода, а за ядене имаше скара и салата. Разбира се имаха и бира. Пийнахме по няколко, обсъдихме плана за утре и лека-полека се ориентирахме към лягане.
Митко и Ани бяха стигнали морето. Беше ми изпратил негова снимка от най-последната скала на нос Емине, с победоносно разперени ръце. Браво, не сме се съмнявали, че ще успеят.
 |
| "Стигнах до самия нос. Има плоча на БТС и пише Ком - Емине, точно за гърба ми е, на камъка. Намира се във военната зона зад фара и метео станцията. Успех и на вас!" |
No comments:
Post a Comment