Е3 - 26. Емона - Иракли

Вечерта си бяхме легнали с нагласата, че следващия ден ще спим до късно и когато се събудим, тогава ще тръгнем към фара и после пеша по морската ивица, та до Иракли. По едно време се събудих, мислейки си, че вече е много късно, а то беше едва преди 8 ч. Бяхме свикнали с ранно ставане, около 6 ч. и тези почти два часа отгоре явно бяха достатъчна индикация, че е време за ставане. Всички дрехи миришеха на пот, включително и раницата. Събрах всичко и слязох долу да пийна кафе и да закуся. Хапнахме сандвичи и палачинки, пихме по кафе и малко преди 10 ч. бяхме вече на път. Първата цел обаче не беше фара, а един геокеш, който Марко беше намирал, но аз не. Геокеша се намираше на самия нос Емине, на около 200-300 м. по права линия от фара, в югозападна посока. До кеша стигнахме, вървейки по черен път, който изкачваше вр. Бабакя.

Гледка към морето

Гледка към военното поделение и фара

От там до поделението не беше хич лесно да се стигне. Очакваше ни едно доста трънясало дере, през което първоначално се пробвахме да минем, но скоро се отказахме и трябваше да се върнем доста назад, където да се включим в някои от многото утъпкани пътища. Всички тези пътища водеха до входа на поделението.

Хубавият път навътре водеше до самия фар, където искахме да отидем. На входа на поделението има табели, обозначаващи, че това е военна зона и преминаването е строго забранено. Естествено не минахме през главния вход. Както всички други комеминейци решихме да потърсим къде оградата е в най-лошо състояние, за да я прескочим. Запътихме се към дерето, в посока морето. Ники и Антоанета вчера бяха имали проблем с минаването именно от там. Военните наблюдават с камери оградата, забелязали ги и ги подгонили, че даже и кучета им били пуснали. След това явно се бяха погрижили от същото място да не може да се минава повече. Бяха нахвърляли и оплели доста изсушени къпинови храсталаци върху почти падналата телена мрежа. Пътеката минаваше точно от там, но наистина се бяха постарали, скоро никой да не може да мине. Докато оглеждахме оградата се появи жената, която беше на смяна в метеорологичната станция. Казахме й, че правим Ком-Емине и искаме да стигнем фара. Тя също каза, че вчера военните са гонили разни други и че наблюдавали с камери.

Ето как, иначе отъпканата пътека, е преградена

Идвахме от Ком, бяхме минали около 600 км., преживяхме какво ли не и да не стигнем фара, защото военните са заградили мястото? Нямаше начин да се откажем. Военното поделение се пада встрани от фара, но не искахме да им влизаме в поделението. Искахме да си завършим прехода, да стигнем до последната точка на нос Емине, там където БТС бяха поставили каменна плоча, обозначаваща края на маршрута. Спуснахме се още по-надолу и почти стигнахме до морския бряг. Оставихме си раниците и поехме по стръмното, по пътека, без никаква ограда. Озовахме се на пътя. Един вид заобиколихме цялата ограда, откъм морето и се озовахме в иначе заградената зона. Жената ни наблюдаваше с интерес, а ние все пак гледахме да вървим по-бързо, за да не ни видят.

На снимката с червено съм обозначил пътеката, минаваща през оградата на военните. Със синьо, пък съм маркирал мястото откъдето минахме ние. По начина, по който минахме, мисля, че не би трябвало да има проблем, тъй като не сме прескачали ограда и не сме влизали в поделението. Ако беше забранено, щеше да е заградено. Озовахме се на фара, който не е част от военната зона. Освен това вече бяхме почти накрая и не ни интересуваше какво ще стане. В крайна сметка какво пък толкова можеше да стане? Най-много да ни изгонят, че ние и без това след малко си тръгвахме.

Първото нещо, което направихме, като се покачихме, бе да посетим фара и да хвърлим камъчетата, които носехме от Ком, в морето. Традицията е спазена, преходът официално приключи!

Фарът, отблизо

Все пак искахме да отидем до най-крайната точка на нос Емине, там, където е каменната плоча. Запътихме се към метеорологичната станция. Като пристигнахме на станция жената определено се зарадва, че не се отказахме. Показа ни мястото, където се намира плочата на БТС, указваща край на Ком – Емине:

Заговорихме се и тя с леко съмнение, че идваме чак от Ком, каза „Другите изглеждат доста по-изтормозени от вас“. Успокоихме я, като й казахме, че бяхме нощували в Емона и днес сме с нови сили. Направи ни няколко снимки за спомен. Ето една от тях:

Двора на метеорологичната станция:

Жената каза, че и в момента най-вероятно военните ни наблюдават. Помахахме им и направихме снимка на базата им:

Метеороложката беше така любезна и ни попита дали искаме вода, тъй като другите обикновено това искали. Разбира се, че искаме! Благодарихме, и се запътихме обратно към морския бряг. Измъкнахме се под носа на военните, честно казано голяма тръпка беше.

Тази крайбрежна ивица нас чака, някъде отзад е Иракли:

Но първо трябва да се изкъпем в морето! Ей, тоя момент от кога го чакахме!

Голям кеф беше, но ни оставаха почти 5 км. до Иракли. 

Ходенето по крайбрежната ивица никак не беше лесно. Ходехме по едри камъни, някои бяха хлъзгави, прескачахме от един на друг. Не напредвахме особено. 

По едно време отново влязохме в морето, за да разпуснем малко. След това затъвахме в пясъка и най-накрая, може би след два часа, стигнахме нудисткия плаж на Иракли.

Както си вървяхме и изведнъж видяхме Ванката, излегнал се блажено на плажа. Там беше лагерът им. Е, тук е крайната ни цел. Голям кеф, всичко приключи. Сега ме чакаха 7-8 дена отдих на морето.

Оставихме раниците и се запътихме към магазинчето за бира. По пътя познайте кой видяхме? Да, Камен и Дюк.

Много се зарадвах на Дюк, а той какво ли си е помислил като ни видя? Сигурно моментално се е настроил за поход...

Магазинчето се оказа доста далече от лагера ни. Пихме по бира с Камен, а после седнахме да хапнем цаца.

От тук нататък едно и също – бири, плаж, море… 

Изгрев на Иракли

Междувременно вкъщи:

Всички кабърчета вече са по местата си! 

Благодарим на всички, които ни подкрепяхте по един или друг начин!

Всички снимки от деня: тук
GPS трак: тук