Thursday, August 13, 2015

Е3 - 23. Ришки - Дъскотна

Следващата цел беше с. Дъскотна, което се намира на около 30 км. от Ришки проход. Тази сутрин малко се поуспахме, но бяхме доста изморени от предишния ден. Подготвихме се сравнително бавно и малко преди 9 ч. бяхме готови за нови подвизи. Знаехме, че късното ни тръгване ще ни струва скъпо. Скоро слънцето щеше да загрее още по-силно, а нас ни чакаше не малко път. Релефа обаче не беше притеснителен, а и вода трябваше да има на доста места.

Не след дълго стигнахме заслона на Хазим Горския, мястото където нашите пиленца трябваше да са нощували:


Очевидно беше, че не бяха нощували там. Нямаше никакви следи от скорошно присъствие. Чудехме се, къде тогава са били. Заслонът наистина можеше да се използва за нощуване. Отпред има чешмичка, вътре камина, маса и пейка. Има си покрив, че даже и прозорци и врата. Идеално място, особено ако времето е лошо.


Не се задържахме много, намокрихме шапките и продължихме. Не след дълго някъде в нищото видяхме Ники и Антоанета, седнали близо до Пътеката. Заговорихме се. Бяха се срещнали със самият Хазим Горски и още двама негови приятели, също горски. Което ни доведе до въпроса къде са спали. Оказа се, че те всъщност са били в ГС „Карнобат“. Това обясняваше посоката, в която тръгнаха снощи, а твърдяха, че отиват на друго място. Постъпката им ни се стори доста нечестна, при положение, че вървяхме горе-долу заедно от известно време. Разбирахме, че за нас най-вероятно не е имало място, но ние вече бяхме решили, че ще останем на Немой дере. Първоначално постъпката им ни подразни и някакси се отдръпнахме от тях. Не след дълго обаче тези „лоши чувства“ отминаха.

Настана голяма жега. Въпреки че беше сравнително равно, дори почти само слизане, жегата ни мореше доста. Темпото не беше много добро. Имахме съвсем малко вода, а два от маркираните извори бяха пресъхнали. Най-много от жегата като чели страдаше Дюк. Вървеше, занасяйки задницата и с много увиснал език. Водата, която сам си носеше на гърба му привършваше. Камен изсипваше по половин литър в купичката му, на всяко спиране. Свърши и последната бутилчица. Наближавахме обаче с. Рупча, а над селото знаех, че има чешма с огромно корито, служещо за водопой на добитъка. Като наближихме, дадохме знак на Дюк да тича към водата и вижте го само:


Малко след това се озова в коритото. Лочеше, като че да не е виждал вода:


След кратка баня продължихме по пътя си, като в Рупча не сме се отбивали. Продължихме към боровата горичка, над селото. След тази чешма имаше още няколко по пътя ни до първото от турските села – Планиница.

Малко преди да достигнем самото село, направихме кратка почивка.


Жегата беше невероятна. Добитъкът се беше скрил на сянка под дърветата:


На влизане в селото попаднахме на най-голямата чешма за деня:


Там направо се изкъпахме. След около 25 км. ходене в жегата, тази находка беше повече от безценна. Освежихме се много приятно и се запътихме към местното заведение, за да пийнем по нещо разхладително. Хората пред магазинчето се бяха наредили като за представление, а ние бяхме главните герои. Поздравихме ги, някои от тях също ни поздравиха, други само ни гледаха странно. Такива като нас бяха виждали много, но въпреки това ни изучаваха с поглед. Взех си няколко безалкохолни, които изпих почти на екс. Марко и Камен пиха по бира, че даже май по две. На мен бира не ми се пиеше, направо щях да се успя. На тая жега само бира ми липсваше. Взехме си гризинки, ядки, чипс и разни сладки неща. Седяхме на сянка и релаксирахме.

Обадих се в службата, за да си продължа отпуската с още една седмица. Сегашната отпуска щеше да ми стигне, за да отидем до морето, но аз исках да остана една седмица там, за да си почина хубаво, преди да се върна в София. Нямаше никакъв проблем с отпуската, както винаги до сега. Работодателите ми са много коректни, във всяко едно отношение.

Влизахме няколко пъти в магазинчето, за различни неща. На поредното ми влизане зърнах на пода сгъната банкнота от 50 лв. Тъй като моите пари всичките бяха в такива банкноти, реших, че е паднала от мен и си я прибрах. Не си водех сметка на парите и не бях сигурен дали са мои или не, но нещо ме съмняваше, че са мои, понеже тази беше сгъната на четири, а аз така не правех. Питах Марко и Камен дали не е тяхна, категорично отговориха, че такива банкноти нямат. Всъщност парите ни като цяло бяха понамалели. Ами щом не е тяхна, остава за мен. След малко един възрастен човек, попита дали съм намирал банкнота, защото май я бил изпуснал в магазина. Почти бях сигурен, че това не бяха мои пари, а и човека попита, тъй че му я подадох. Той много се зарадва, тъй като това му били единствените пари. Попита какво да ни почерпи и ни взе по едно безалкохолно. След случката всички турчета изведнъж станаха много приятелски настроени. На тръгване ни изпратиха съвсем по различен начин, откакто ни посрещнаха.
  
Време беше да вървим. Поехме по пътя, а въздухът над асфалта трептеше. Много топло и задушно, но скоро щяхме да стигнем Дъскотна. Там щяхме да отседнем във вилата на Ральо. Ники и Антоанета също щяха да са там.

От там до с. Дъскотна оставаха около 4-5 км., по нагорещения асфалт. Междувременно Камен се свърза с племенника си, който щеше да дойде в Дъскотна, за да го вземе и закара на Иракли, където го чакаше жена му и други техни семейни приятели. Предаде се, жегата вече не му понася. Твърдеше, че го прави заради кучето, че то не издържало на жегите и т.н. Следващите два дни бяха последни, но трябваше да минем по около 45 км. на ден, което никак не му харесваше. Каза, че си е изпълнил мечтата, да мине през Балкана. Сега му се ходеше на море. На нас също, и нямаше да се откажем на финалната права. Жега или не, щяхме да стигнем морето на собствен ход.

Когато наближихме селото, Камен се свърза с племенника си, който заедно с негов приятел, ни пресрещнаха на влизане, малко след като минахме моста над р. Луда Камчия. Камен се качи, заедно с Дюк и на практика неговото Ком-Емине приключи там. Ние сложихме раниците си на задните седалки и продължихме пеша без тях към магазина, където трябваше да се срещнем след малко.

Искахме да заредим малко провизии. Залутахме се в Дъскотна, в търсене на магазинчето. Накрая се оказа, че не работи. Обадихме се на Ральо – човекът, при който щяхме да нощуваме. Обясни ни как най-лесно да стигнем от там до вилата му. Синът му пък работеше в бензиностанцията им, която беше съвсем наблизо. Яхна едно моторче и колата го последва, а ние с Марко минахме напряко през нивата.

Малко след 18 ч. влязохме в двора на вилата. Много приятно място. Имаше добре поддържана градина, а тревата се напояваше с пръскалки. Заварихме Дюк да се разхлажда под пръскащата вода.

Това е последната снимка, която направих на Дюк
Ники и Антоанета вече бяха пристигнали, изкъпали се и се бяха запътили към магазина. Попитаха дали искаме нещо от там, но ние като че ли имахме достатъчно храна. Племенника на Камен беше донесъл кюфтета, домати, хляб и диня. Предостатъчно храна. Голяма част от тази храна Камен ни остави.

Време беше да се разделим. Знаехме, че Камен ще е на Иракли. Нашите планове също включваха да минем от там, тъй че беше много вероятно да се видим отново. Въпреки това ми стана много мъчно, че трябва да се разделим. Най-мъчно ми беше, че повече няма да виждам Дюк. Бях се привързал към него. Насълзиха ми се очите, когато го погалих за последно. Камен каза „Всичко хубаво си има своя край“, пожела ни успех, отвори багажника на Дюк, той скочи вътре и потеглиха. Така след повече от 20 дена заедно, настъпи моментът, в който отново останахме само аз и Марко.

Сутринта Митко ми беше написал следното: „При Ральо ви оставихме в хладилника на най-горния рафт половин диня, бутилка малка пещерска и една астика - поделете ги някак с Ники и Тони. Наздраве!“. Предишната вечер те също бяха отседнали там, а днес бяха в Козичино. Бяха един ден пред нас, тъй като те нямаха почивен ден, подобен на нашия в Котел.

Настанихме се, взех си душ, изпрах дрехите си и беше време за вечеря. Аз първи влязох в банята, а през това време Марко беше запалил газовия котлон и пържеше кюфтета. Беше подкарал ракийката. Като гледах как беше опушил кухнята, имах леки притеснения какво ще се получи, като краен резултат. Кюфтетата обаче бяха много вкусни. Направихме си салата и хапнахме богато. Успяхме да изядем и част от нашата диня, а тази от Митко завещахме на Ники и Антоанета.

По някое време се появи и собственикът на вилата – Ральо. Много приятен и услужлив човек. Обясни ни как най-пряко да се включим в маршрута, поговорихме си и разни други работи и беше време да лягаме. Утре ни чакаше много път, около 45 км. Нещо, което до сега не бяхме правили. Рекордът ни за един ден беше около 37 км.

Всички снимки от деня: тук
GPS трак: тук

2 comments:

  1. Здравейте Влислав,
    Прекрасен пътепис! Казвам се Румен Рачев и също съм завладян от идеята за Комемине и много щв ви бъда благодарен, ако ми дадете телефона за връзка с вилата на Ральо в Дъскотна.
    rumen.rachev@gmail.com

    ReplyDelete
  2. Здравейте Влислав,
    Прекрасен пътепис! Казвам се Румен Рачев и също съм завладян от идеята за Комемине и много щв ви бъда благодарен, ако ми дадете телефона за връзка с вилата на Ральо в Дъскотна.
    rumen.rachev@gmail.com

    ReplyDelete