E3 - 13. зн. Ботев - Мандрата

Станахме сравнително късно, но и нямаше за къде да бързаме. Планът за днешния ден бе да отидем само до х. Мандрата, което е малко повече от 10 км. Единственото сериозно качване беше това на връх Ботев. След което до хижата е почти само слизане, като последната част е доста стръмно.

Закусихме и пихме по кафе пред заслона. Времето отново беше слънчево и без нито едно облаче. Много приятно, но не след дълго щеше отново да ни пекне жегата, тъй че трябваше да вървим.

От седловината (2050 м) закрачихме бавно нагоре и след около 45 мин бяхме на най-високата точка от прехода ни – първенеца на Стара планина, връх Ботев (Юмрукчал, 2376 м).

Както се бях зарекъл, че там няма да се връщам повече никога, а ето ме за трети път.

Върхът представлява обширна поляна, на която има метеорологична станция, радиорелейна и телевизионна станция, висока кула, както и паметни плочи. Починахме за кратко и поехме на североизток, следвайки коловата маркировка към връх Малкия Юмрук (2340 м). Много приятно слизане. Времето беше приятно, имаше животни навсякъде.

Минахме покрай занемарения заслон Маринка, след което следваше сравнително леко изкачване по обширни пасища. Минахме леко встрани от Ушите (2115 м). Между този връх и връх Параджика (2209 м) има страхотни гледки към отвесните склонове на Северния Джендем.

 Ботев се наблюдаваше за много дълго време:

Следващият връх е Юрушка грамада (2136 м), а след него започва дълго и стръмно слизане чак до х. Тъжа, губят се близо 700 м височина, в рамките на 4 км. Марко искаше да отиде да търси кеш на връх Марагидик, но мен тази идея някакси не ме изблазни особено, тъй като това въобще не ни е по път. И така, по някое време той тръгна натам, а ние към хижата. Не че беше много път до този връх, но просто исках да си отворя една биричка и да си почивам пред хижата.

Хижа Тъжа се виждаше долу в ниското, а над нея и хотел Табите. За да се стигне до нея се минава през Гърмящата гора. Наричат я така, защото там често падат светкавици, а това ставало, най-вероятно, защото отдолу има значителни количества желязна руда. 

След като се излезе от буковата гората се преминава по дървено мостче над река Тъжа. В момента, в който Дюк зърна реката, направо навлезе вътре и започна да пие до насита. Толкова жадно пиеше, че имах чувството, че настървено хапе водата. Дюк много обичаше водата, но често страдаше от липсата й. Всеки ден си носеше в дисагите по няколко литра, но те бързо свършваха. На всяка почивка Камен му сипваше в купичка и той я изпиваше моментално. Беше се научил да цени водата и пиеше много пестеливо, без да разлива и капчица вода извън купичката, нещо, което в началото не му правеше впечатление. Много се радваше на реката, голям кеф.

От мостчето до х. Тъжа има известно изкачване, но нашият път е на изток, по поречието на реката, към х. Мандрата: 

В х. Тъжа съм нощувал два пъти и затова исках да разнообразя малко. Това беше и главната причина да пробваме х. Мандрата, за която имахме много добри отзиви от Мишо (fuhur). Заради продължителните суши, безводието се бе отразило и на Тъжа.

Към 15 ч. влязохме в хладната сграда на хижата. Вътре бе много прохладно. Хижарят ни посрещна, настани ни и ни даде по бира. Попитахме за ядене. Имаше страхотен ловджийски гювеч с месо, картофи, гъби и зеленчуци. Взех си и една фанта. Такава манджа скоро не бяхме вкусвали. Хижата разполага със собствени санитарни възли с топла вода, вътре във всяка стая, което е огромно преимущество пред Тъжа. Хапнахме, аз си взех душ, изпрах си дрехите и се опънах на хамака пред хижата:

Тук е мястото да спомена появата на двама комеминейци, които срещнахме за първи път – Митко и Ани. Заслужава си да спомена, че не са брачна двойка. Митко е адвокат по вземанията, а тя лекарка. Те бяха поредните, които правиха прехода, но се движеха малко по-експедитивно от нас. Всъщност разбрахме, че сме известни по Пътеката. Бяха срещнали двойката от Орлово гнездо и им бяха казали, че сме тръгнали по-късно, в 11 ч. и така някакси се пошегуваха, че сме се движели бавно. Митко и Ани бяха от най-взискателните комеминейци. На разни места идваха да ги вземат с кола, караха ги до някой близък хотел да пренощуват, а на сутринта ги връщаха, от където ги бяха взели. Оказаха се много оправни и ни беше забавно и на нас да прекараме няколко вечери с тях, въпреки че през деня не ходехме заедно. Митко беше най-подготвеният турист, с който се запознах. Много добре си беше научил урока. Първоначално Митко ми се стори леко надут и му зададох няколко контролни въпроса за маршрута. На всичките получих изчерпателен отговор. И той като мен беше изчел всички пътеписи и беше много наясно къде какво има и какво го очаква.

Вечеряхме заедно с тях и хижаря. За вечеря обаче не беше останал от хубавия гювеч. Нещо повече, за нас седмината имаше около 10 яйца, които хижарят запържи с малко сланина. Скромна вечеря, но от сърце…

Всички снимки от деня: тук
GPS трак: тук