Е3 - 25. Козичино - Емона

И така, дългоочакваният последен ден от приключението започна с най-кошмарното събуждане. Алармата на часовникът се включи малко след 5 ч. Имах чувството, че съм си легнал преди малко. Марко въздъхна доста изтормозено. Не си бяхме починали достатъчно, но трябваше бързо да оправим багажа си, тъй като се бяхме разбрали с останалите, че тръгваме точно в 6 ч. Последно ранно събуждане, последен ден!

Облепих си краката с лейкопласт, събрах си дрехите, разтворих си изотонична напитка и слязох долу. Ванката вече беше там. Беше много позитивна личност, радвах се, че ще вървим заедно. Заговорихме се, пийнах едно 3 в 1 и зачакахме останалите. Колоездачите вече бяха тръгнали. Марко всеки момент щеше да се появи, а от Ники и Антоанета нямаше и следа.

Освен дълъг, денят се очертаваше да бъде и безводен. Според записките ми, първата вода беше на Поморийски проход, което е на около 21 км. разстояние. Митко горещо ни препоръча Горската фея – заведение на прохода. Беше изпратил много съблазнителни снимки на мелби. Там щеше да е мястото, където Петя, съпругата на Марко и двете им момчета Камен и Явор, щяха да ни чакат. Марко не ги беше виждал почти месец и нямаше търпение да ги прегърне час по-скоро. Петя щеше да донесе достатъчно минерална вода, тъй като от там до с. Емона отново нямаше.

Малко след 6ч. излязохме от двора на хотела:

Първоначално вървяхме по асфалта, а после се включихме в дълъг черен път. С Марко вървяхме смълчани и замислени. Това беше последният ден, бяхме на крачка от дългоочакваната ни крайна цел. Изведнъж някакси ме обхвана носталгия, че скоро всичко ще свърши. Смесени чувства – хем се радвах, че успяхме да стигнем чак до там, хем не ми се искаше да свършва. В главата ми се въртяха, като на филмова лента, множество епизоди от предишните дни…

Пътят ни минаваше покрай телевизионната кула на вр. Гьозтепе, до където беше сравнително лесно изкачване, след което следваше стръмно спускане. Малко преди кулата седнахме да починем. Останалите ни задминаха. След кратка почивка продължихме по пътя си и някъде, след спускането, ги заварихме да почиват на сянка:

Теренът беше еднообразен. Отново излязохме на асфалтов път, минаващ през с. Плазовец, а след това пак се включихме в черен път. Както си вървяхме по пътя и срещу нас се зададоха два чакала. Вървяха сравнително бавно и не се притесниха особено от нас. Нямах време да ги снимам, тъй като те все пак се мушнаха в гората, като ни видяха. За пръв път виждам чакали на живо. Виждал съм сърни, глигани, зайци, но никога чакали. Не бяхме яли нищо от сутринта и решихме да починем за кратко и да хапнем. Носехме не малко храна, която вече не ни беше нужна. Хапнахме и изхвърлихме всичката храна на полянката, надявайки се чакалите да ни следят от някъде и след като си тръгнем да дойдат и да хапнат.

Както си седяхме, един след друг прехвърчаха десетки ATW-та. Вдигнаха голям шум и още по-голям прах:

След малко се появиха и останалите, но продължиха. Марко се обади на Петя и й каза, че след около два часа ще сме на прохода. Нямаше търпение да ги види и решихме да потегляме.

Малко преди 12 ч. излязохме на асфалта на Поморийския проход или по-точно на ловния дом. За него знаех от пътеписите, че не може да се разчита на вода. Хората били неприветливи. Освен това тогава там нямаше никой, заключено беше. Настана леко объркване, в коя посока да вървим. Не бяхме много сигурни къде точно се пада заведението. Марко твърдеше, че трябва да продължим на север, а аз – на юг. Поехме на юг. Ходенето по нагорещения асфалт не беше най-големия проблем. По-лошо беше, че колите и камионите покрай нас прехвърчаха с голяма скорост и често се налагаше да вървим извън пътя в ниски акации и разни храсталаци. След няколко завоя, вървейки по натоварения път стигнахме „Горската фея“. Междувременно останалите ни настигнаха и горе-долу по едно и също време влязохме в двора на заведението.

Седнахме на сянка и учтивата собственичка ни подаде менюто. Аз вече знаех какво искам. Взех си една, после втора, че и трета мелба, също така изпих няколко миринди и доста вода. Не след дълго пристигнаха Петя и децата. Естествено Марко много има се зарадва. Вече всички бяхме седнали заедно на една маса:

Починахме около час. През това време качих общата ни снимка във фейсбук групата и уведомих немалкото заинтересовани от прехода ни, че до морето остават по-малко от 20 км. Винаги, когато имахме обхват, не пропускахме да качим по някоя снимка, за хората, които бяха с нас и ни стискаха палци. Подкрепата им много ни мотивираше.

Оставихме част от ненужните ни вече неща като дъждобран и голяма част от дрехите на Петя. Олекотихме си багажа. Тя беше донесла цял стек минерална вода от по 1.5 л., които разпределихме по раниците, тъй като оставащите по-малко от 20 км. отново бяха безводни. Разделихме се с тях и беше време за извървим финалната отсечка.

Вече беше решено, че няма да се връщаме обратно на асфалтовия път, на север. Ходенето по този натоварен участък освен че беше по-дълго, беше и опасно. Ванката имаше трак, който трябваше да ни изведе по алтернативен маршрут, минавайки през някаква изоставена военна зона. Първоначално вървяхме по черен път, а след това тръгнахме почти без пътека в гората. Важно е да отбележа, че имаше не малко стара маркировка, но без GPS минаването от там не е препоръчително. Чудехме се защо повечето хора минават по натовареното шосе, а не по нашия маршрут, който е част от официалния маршрут Ком-Емине. Вярно, имаше малко изпопадали дървета и леко объркване, но много от местата, през които бяхме минавали до сега, бяха къде-къде по-неприятни. 

В този участък вървяхме и петимата заедно. Минавахме през разни дерета, все нагоре – надолу, но нищо кой знае колко трудно за вече каления комеминеец. Бяхме много близо до мястото, където трябваше да се включим в официалната пътека. Мястото, където пресякохме пресъхнала река, бе доста диво и определено ми хареса:

От там следваше едно последно изкачване, след което отново излязохме на широк черен път:

Ванката свърши чудесна работа с този трак. Там, някъде, ни настигна един колоездач. Поздравихме се и бързо ни подмина. По-късно разбрах, че това е бил Борис Борисов - човек, който всяка година подобряваше рекорда си на Ком-Емине с колело. Ванката определено беше физически по-подготвен от всички ни и по едно време каза, че ще изтича последната част. Жена му и синът му бяха на палатки на Иракли и щяха да дойдат да го вземат от Емона и закарат там. Разбрахме се, да се видим и се разделихме. Малко след това Ники и Антоанета изостанаха, после пак ни настигнаха…

По едно време видяхме Антоанета сама, а малко по-нататък и Ники. Ето че стигнахме и последния връх от целия ни преход – Св. Илия. Подсякохме го без да се замислим, дори се шегувахме, че така е редно. Направихме кратка почивка на единствената чешма за днес:

И така, на 15.08.2015 г. (Голяма Богородица), точно в 17:35 ч. за пръв път видяхме морето: 

Успяхме! Сега единствената ни цел беше да намерим кръчмата в Емона и да полеем успеха си. Тъй като бяхме планирали следващите два дена да прекараме на Иракли, то посещението на фара, който се намира на самия нос Емине бе отложено за утрешния ден. Тази вечер щяхме да останем в Емона и беше безсмислено да ходим до фара и да се връщаме, а след това пак да минем от там. А и вече бяхме изморени и единственото, което искахме е да се настаним някъде и да полеем успеха си.

Намирането на кръчмата се оказа не толкова лесна задача. Бяхме се отклонили доста, в посока фара, че даже по едно време се чудехме дали да не отидем до него. В двора на една къща, покрай която минахме имаше човек, който ни упъти в правилната посока. 

Не след дълго бяхме заели позиции на една от най-хубавите маси в заведението, разбира се, с гледка към морето: 

Моментално качих снимката в групата. Взехме си нещо за хапване и бира. Взирахме се в морето, вдигахме наздравици и се радвахме, че планът ни бе осъществен! Оказа се, че има свободна стая за нас, тъй че бяхме спокойни. Не след дълго се появи Ванката, връщаше се от фара. Той мина Ком-Емине за 12 дена, браво тигре! 

Не след дълго дойде съпругата му Ани, синът им Андрей и кучето им – Арда, белгийска овчарка. Много приятни хора, прекрасно семейство. Разбира се, всички бяхме на една маса. 

Краката много ни боляха и Ани ни даде нурофен експрес. Подейства моментално.

След малко се появиха Ники и Антоанета, те също се връщаха от фара. Стигнаха морето на 22-я ден. Браво и на тях! Очевидно ние бяхме най-бавни, но пък и не сме бързали за никъде. Важното е, че си прекарахме добре и постигнахме целта си!

Ванката и семейството му останаха час-два, след което потеглиха към Иракли. Разбрахме се, на утрешния ден с Марко да отидем при тях. Ники и Антоанета нямаха повече отпуска и утре трябваше да се връщат в София, но вечерта прекарахме заедно, в обсъждане на преживяното.

Всички снимки от деня: тук

GPS трак: тук