Писах имейл, този път до директора на РДГП Драгоман, с искане да ни разрешат да вървим по българо - сръбската граница, но отговор не получих. Така аз, Марко и нашия най-верен ятак Борьо – Борката решихме да отидем на разузнавателна мисия в района на Салаш и Връшка чука, хем да огледаме терена, хем да се отбием на КПП-то, за да проверим какво е положението. След кратък разговор с граничарите, обаждания от тях до разни служби и т.н. се оказа, че вече сме попаднали в правилния списък и няма никакъв проблем да вървим по границата. Това, че не са ми върнали отговор, когато бях поискал разрешение, те нарекоха „мълчаливо съгласие“. Граничарите ни дадоха телефона на дежурния в Брегово, на който да звъним, ако се наложи, също така и „ако видим талибани“. Пожелаха ни успех и ни казаха, че в деня на тръгването ни трябва да се обадим в близката застава.
И така... Настъпи и часът, в който нашето приключение трябваше да започне.
Към 8 часа на 18 юли, 2015 тръгнахме от София, по-точно от квартала ми – Надежда. Борката, освен всичко друго беше и нашия шофьор. Моята кола (Subaru Outback, Цезар отдавна го нямаше) му беше зачислена, по време на целия ни преход. Планът беше ние да вървим по маршрута си, а Борката да ни пресреща вечер, където е възможно и да пренася тежкия ни багаж, както и да ни снабдява с разни неща. Първоначалния план включваше Борката да дойде на Раковишкия манастир и на следващия ден на Белоградчишки проход, след което се разделяме. Колата беше натъпкана с всичкия ни багаж, барабар с палатка, скара, дървени въглища, ядене, пиене и какво ли не.
Майка традиционно беше направила бухтички, сиренки и домашна питка, а майката на Марко – баница. Мама да ни папа. Возехме си се съвсем спокойно, хапвайки от домашните вкусотии и оглеждахме върховете, през които евентуално щяхме да преминем. Трябва да си призная, че бях много амбициран да направим прехода, но като гледах от колата за какво иде реч и леко бях притеснен. И с право. Частта от Раковишки манастир до Светиниколски проход, разстояние от около 50-60 км, без пътеки, ми беше оприличена като невъзможна за минаване. Невъзможността идва най-вече оттам, че гората буквално е паднала. Зимата е била много коварна в района и следствие на многократните заледявания на стволовете на дърветата, те просто се бяха изпочупили и изпопадали едно върху друго. Тези неща ги знаех, но се надявах някак си всичко това да е преувеличено и че ще успеем да преминем този труден участък. Не че от Светиниколски проход до Ком е песен, но поне вода се намирало. Знаех, че ако успеем да стигнем до прохода, няма да имаме проблем да стигнем и до морето.
Малко след 11 ч. пристигнахме на заставата на ГКПП Връшка чука – мястото, където трябваше да уведомим граничарите, че тръгваме. Проведохме кратък разговор с един от тях, който също ни каза, че от там до Белоградчишкия проход не можело да се минава, заради изпопадалите дървета. Беше ми известно, че в Сърбия пътеките, близо до границата са доста по-добри от нашите и попитах граничаря дали можем да ги ползваме от време на време. Получих същия отговор, както и от колегите му на КПП-то, а именно: “На ваша отговорност! Ако ви хванат ще ви арестуват и ще ви закарат в Зайчар. Ще ви осъдят по бързата процедура на по 2000 евро на човек. Ако нямате пари да ги платите, ще трябва да работите, докато ги платите. Ние с нищо не можем да ви помогнем, имате разрешение само да вървите по границата, но не и да я преминавате.“ Пожела ни успех и ни посъветва да изкачим Връшка чука от близката мина, а не направо през нивите, както бях начертал трака. Благодарихме и се качихме обратно в колата.
След около час и малко стигнахме върха. Браво на нас, първа малка победа. От върха се откриват много хубави гледки във всички посоки.
По традиция комеминейците взимат две камъчета от връх Ком и ги носят със себе си през целия преход до морето. Едното хвърлят на нос Емине, а другото запазват за себе си, като спомен от прехода. И ние решихме да спазим традицията, но тъй като не започнахме от Ком, взехме камъчетата си от тук.
Спускахме се от върха отново без пътека, вървейки близо до границата. Спускането също не беше особено приятно, тъй като вървяхме предимно в трънки, коприви, по-високи от нас и всякакви храсталаци. От време на време някъде в пущинака се забелязваше по някоя гранична пирамида – бели бетонни стълбчета. Вървейки, удряхме щеките една в друга, с цел да предотвратим евентуална среща със змии. Работниците на мината ни предупредиха да внимаваме за змии, че имало много, но ние не видяхме нито една. Първоначално трака ни вървеше изцяло в нашата част, където нямаше никаква следа от човешко присъствие. Чудехме се, ако стане пожар как въобще ще реагират нашите. Тук можеше да се мине само с танк. По т. нар. "гранична бразда" е невъзможно да се върви. Цялата е обрасла с какво ли не и постоянно търсехме пролуки, около нея, но предимно в България.
Не след дълго решихме леко да навлезем в сръбско и за кратко вървяхме по идеален черен път, по който съвсем спокойно можеше да се движи и нормална кола. Говорехме си как може сърбите да имат такъв път, а ние дори нямахме и малка пътечка. Чудехме се как въобще нашите са охранявали границата. По този път вървяхме по-малко от 2 км и стигнахме до изоставена сграда, където пътя продължаваше навътре в Сърбия, а ние трябваше да намерим начин да се промушим в гъсталака и да се върнем на наша територия.
В нашата мила Родина ни чакаше обширна гъста къпинова плантация, от неузрели къпини, в средата на която стърчеше изоставена, разпадаща се вишка.
Придвижването беше доста бавно, тъй като постоянно трябваше да се преодоляват различни препятствия. И така, около 16 ч. излязохме на едни поляни, в посока с. Киреево. Бяхме изминали едва около 8 км, но оставащото до манастира разстояние трябваше да вървим предимно по коларски пътища. След около час, малко над селото, минахме покрай малко поточе, единственото място където имаше вода, от както тръгнахме от мината. Не след дълго минахме покрай последните къщи на селото, където един човек цепеше дърва. Поздравихме се, попитахме за пътя до манастира и човека показа посоката. Съвпадаше напълно с трака ни, но това не ни попречи да се пообъркаме за кратко. След като се изкачихме на едно хълмче, попаднахме на идеално място за почивка. Имаше шарена сянка и подухваше лек ветрец, нещо, което цял ден чакахме. Събухме си обувките, за да ни починат малко краката, а фланелките и чорапите оставихме да се изсушат. По време на целия ни преход това се беше превърнало в нещо като навик. Дори и за 5 минути да спирахме, сваляхме обувките и фланелките. Дремнахме не повече от половин час и поехме към манастира. По някое време се разделихме за кратко. Аз, унесен в мисълта за студената бира, която ни чака, машинално си вървях по една пътечка и след малко осъзнах, че вървя в грешна посока. Върнах се и намерих правилната пътека. Това отклонение беше общо около километър. Не след дълго бях пред манастира. Този път не влязох в него, това направихме по време на разузнавателната ни мисия.
Тогава разбрахме, че в манастира не предлагат нито храна, нито можем да преспим там. Все пак е девически манастир. Монахинята обаче ни беше казала за мястото, на което можем да нощуваме. Това е изоставения пионерски лагер, който се намира на около 200 метра от манастира. Там има няколко изоставени, полуразрушени сгради с липсващи врати и прозорци. Вътре е доста мизерно, но ако завали дъжд, човек може да се скрие. Най-хубавото на това място е, че има чешма със студена вода. Тази вода била даже по-хубава от тази в с. Раковица и хората идват да си точат вода от там. След няколко минути бях на мястото. Марко и Борката също бяха там.
Оказа се, че и Марко също е объркал пътеката. Борката вече беше запалил огъня, а под течащата вода видях изстудяващите се бири. Това чаках цял ден – моментът, в който ще си отваря една студена бира. Първата я изпих почти на екс. Борката приготви вечерята, докато ние изсушавахме дрехите и си пиехме биричка. Вечеряхме пилешки шишчета, домати и домашна питка. Бяхме доволни, от това, че сме изпълнили плана си за първия ден. Говорехме си, че дори и да е толкова тегаво, колкото до тук, ще се справим и утре. По едно време Марко изчезна за известно време. Оказа се, че си записвал на телефона случките от деня. Това той правеше почти всяка вечер. Та докато си „записвал репортажа” твърдеше, че покрай него минал вълк. Това му твърдение много ме развесели, честно казано и до ден днешен не му вярвам или по-скоро мисля, че се е объркал. Хапнахме, пийнахме, покрай огъня и неусетно стана време за лягане.
Утре ни чакаше първия по-сериозен преход, през участък, за който всички ни бяха казали да не минаваме. Нямаше никакви изгледи да вали, а и все още беше доста топло, тъй че спахме само на чували. Не сме разпъвали палатката. Всъщност през целия преход до морето спахме само на чувал, палатката дори не я взехме с нас. Спомням си, че ми беше много топло в чувала и постоянно го разкопчавах. Имаше и комари, които ни тормозиха през цялата нощ, въпреки че се бяхме пръскали с Бочко. По едно време чух как някакво бездомно куче рови в боклука ни. Същото куче малко след това приближило Борката докато спи, а той така се стресна, че ни събуди, а кучето моментално изчезна. Нямаше как да не ги избъзикам, че това е на Марко вълка.
Всички снимки от деня: тук
Снимките от разузнавателната мисия: тук
GPS трака: тук
И така... Настъпи и часът, в който нашето приключение трябваше да започне.
Към 8 часа на 18 юли, 2015 тръгнахме от София, по-точно от квартала ми – Надежда. Борката, освен всичко друго беше и нашия шофьор. Моята кола (Subaru Outback, Цезар отдавна го нямаше) му беше зачислена, по време на целия ни преход. Планът беше ние да вървим по маршрута си, а Борката да ни пресреща вечер, където е възможно и да пренася тежкия ни багаж, както и да ни снабдява с разни неща. Първоначалния план включваше Борката да дойде на Раковишкия манастир и на следващия ден на Белоградчишки проход, след което се разделяме. Колата беше натъпкана с всичкия ни багаж, барабар с палатка, скара, дървени въглища, ядене, пиене и какво ли не.
Майка традиционно беше направила бухтички, сиренки и домашна питка, а майката на Марко – баница. Мама да ни папа. Возехме си се съвсем спокойно, хапвайки от домашните вкусотии и оглеждахме върховете, през които евентуално щяхме да преминем. Трябва да си призная, че бях много амбициран да направим прехода, но като гледах от колата за какво иде реч и леко бях притеснен. И с право. Частта от Раковишки манастир до Светиниколски проход, разстояние от около 50-60 км, без пътеки, ми беше оприличена като невъзможна за минаване. Невъзможността идва най-вече оттам, че гората буквално е паднала. Зимата е била много коварна в района и следствие на многократните заледявания на стволовете на дърветата, те просто се бяха изпочупили и изпопадали едно върху друго. Тези неща ги знаех, но се надявах някак си всичко това да е преувеличено и че ще успеем да преминем този труден участък. Не че от Светиниколски проход до Ком е песен, но поне вода се намирало. Знаех, че ако успеем да стигнем до прохода, няма да имаме проблем да стигнем и до морето.
Малко след 11 ч. пристигнахме на заставата на ГКПП Връшка чука – мястото, където трябваше да уведомим граничарите, че тръгваме. Проведохме кратък разговор с един от тях, който също ни каза, че от там до Белоградчишкия проход не можело да се минава, заради изпопадалите дървета. Беше ми известно, че в Сърбия пътеките, близо до границата са доста по-добри от нашите и попитах граничаря дали можем да ги ползваме от време на време. Получих същия отговор, както и от колегите му на КПП-то, а именно: “На ваша отговорност! Ако ви хванат ще ви арестуват и ще ви закарат в Зайчар. Ще ви осъдят по бързата процедура на по 2000 евро на човек. Ако нямате пари да ги платите, ще трябва да работите, докато ги платите. Ние с нищо не можем да ви помогнем, имате разрешение само да вървите по границата, но не и да я преминавате.“ Пожела ни успех и ни посъветва да изкачим Връшка чука от близката мина, а не направо през нивите, както бях начертал трака. Благодарихме и се качихме обратно в колата.
 |
| пред входа на заставата |
След малко бяхме на бариерата на мината и започнахме да се приготвяме. Беше адска жега, това бяха най-топлите дни на лятото, т.нар. "горещници". Борката ни се чудеше къде сме тръгнали, в тази жега. Сложихме малко багаж в раниците, разтворихме си изотонична напитка и бяхме готови приключението ни да започне.
Вярно, в голямо приключение се вкарвахме. Борката ни пожела успех и тръгна към Бабини-Видини кули. А ние около 12:30 тръгнахме да изкачваме Връшка чука - най-западния връх на Западния Предбалкан. Бяхме много амбицирани, а и за днес имахме да минем само 14 км, от там до Раковишкия манастир, където Борката щеше да ни чака със студена бира и скара. Най-трудното трябваше да са около 300-те метра денивелация до върха.
В началото вървяхме по черен път, който не след дълго взе да се губи в храсталака и лека-полека навлязохме в гората, близо до изоставена къща. От там следва постоянно изкачване в рядка гора, но с доста изпопадали дървета. Пътека няма, вървяхме нагоре, почти по права линия, прескачайки падналите дървета и провирайки се из храсталаците. Беше много топло и се потях изключително много.
 |
| Връшка чука |
 |
| вече сме готови |
Вярно, в голямо приключение се вкарвахме. Борката ни пожела успех и тръгна към Бабини-Видини кули. А ние около 12:30 тръгнахме да изкачваме Връшка чука - най-западния връх на Западния Предбалкан. Бяхме много амбицирани, а и за днес имахме да минем само 14 км, от там до Раковишкия манастир, където Борката щеше да ни чака със студена бира и скара. Най-трудното трябваше да са около 300-те метра денивелация до върха.
 |
| Марко си проправя път |
След около час и малко стигнахме върха. Браво на нас, първа малка победа. От върха се откриват много хубави гледки във всички посоки.
 |
| Дунавската равнина |
Повъртяхме се малко, направихме снимки и поставихме геокеш, на мястото, където се бяхме скрили на сянка под едно рехаво дърво.
 |
| На юг ни очакваха безброй върхове |
За да не се повтарям много, за последно ще отбележа, че беше изключително горещо. Камъните бяха много напечени, и като погледнеш на някъде и въздуха трептеше. Марко каза, че GPS-а му показвал 42 градуса, на сянка под дървото. Решихме по-бързо да се махнем от върха, с надеждата че ни чака поне малко сянка.
 |
| Гледка назад, от където минахме |
В нашата мила Родина ни чакаше обширна гъста къпинова плантация, от неузрели къпини, в средата на която стърчеше изоставена, разпадаща се вишка.
Придвижването беше доста бавно, тъй като постоянно трябваше да се преодоляват различни препятствия. И така, около 16 ч. излязохме на едни поляни, в посока с. Киреево. Бяхме изминали едва около 8 км, но оставащото до манастира разстояние трябваше да вървим предимно по коларски пътища. След около час, малко над селото, минахме покрай малко поточе, единственото място където имаше вода, от както тръгнахме от мината. Не след дълго минахме покрай последните къщи на селото, където един човек цепеше дърва. Поздравихме се, попитахме за пътя до манастира и човека показа посоката. Съвпадаше напълно с трака ни, но това не ни попречи да се пообъркаме за кратко. След като се изкачихме на едно хълмче, попаднахме на идеално място за почивка. Имаше шарена сянка и подухваше лек ветрец, нещо, което цял ден чакахме. Събухме си обувките, за да ни починат малко краката, а фланелките и чорапите оставихме да се изсушат. По време на целия ни преход това се беше превърнало в нещо като навик. Дори и за 5 минути да спирахме, сваляхме обувките и фланелките. Дремнахме не повече от половин час и поехме към манастира. По някое време се разделихме за кратко. Аз, унесен в мисълта за студената бира, която ни чака, машинално си вървях по една пътечка и след малко осъзнах, че вървя в грешна посока. Върнах се и намерих правилната пътека. Това отклонение беше общо около километър. Не след дълго бях пред манастира. Този път не влязох в него, това направихме по време на разузнавателната ни мисия.
Тогава разбрахме, че в манастира не предлагат нито храна, нито можем да преспим там. Все пак е девически манастир. Монахинята обаче ни беше казала за мястото, на което можем да нощуваме. Това е изоставения пионерски лагер, който се намира на около 200 метра от манастира. Там има няколко изоставени, полуразрушени сгради с липсващи врати и прозорци. Вътре е доста мизерно, но ако завали дъжд, човек може да се скрие. Най-хубавото на това място е, че има чешма със студена вода. Тази вода била даже по-хубава от тази в с. Раковица и хората идват да си точат вода от там. След няколко минути бях на мястото. Марко и Борката също бяха там.
Оказа се, че и Марко също е объркал пътеката. Борката вече беше запалил огъня, а под течащата вода видях изстудяващите се бири. Това чаках цял ден – моментът, в който ще си отваря една студена бира. Първата я изпих почти на екс. Борката приготви вечерята, докато ние изсушавахме дрехите и си пиехме биричка. Вечеряхме пилешки шишчета, домати и домашна питка. Бяхме доволни, от това, че сме изпълнили плана си за първия ден. Говорехме си, че дори и да е толкова тегаво, колкото до тук, ще се справим и утре. По едно време Марко изчезна за известно време. Оказа се, че си записвал на телефона случките от деня. Това той правеше почти всяка вечер. Та докато си „записвал репортажа” твърдеше, че покрай него минал вълк. Това му твърдение много ме развесели, честно казано и до ден днешен не му вярвам или по-скоро мисля, че се е объркал. Хапнахме, пийнахме, покрай огъня и неусетно стана време за лягане.
Утре ни чакаше първия по-сериозен преход, през участък, за който всички ни бяха казали да не минаваме. Нямаше никакви изгледи да вали, а и все още беше доста топло, тъй че спахме само на чували. Не сме разпъвали палатката. Всъщност през целия преход до морето спахме само на чувал, палатката дори не я взехме с нас. Спомням си, че ми беше много топло в чувала и постоянно го разкопчавах. Имаше и комари, които ни тормозиха през цялата нощ, въпреки че се бяхме пръскали с Бочко. По едно време чух как някакво бездомно куче рови в боклука ни. Същото куче малко след това приближило Борката докато спи, а той така се стресна, че ни събуди, а кучето моментално изчезна. Нямаше как да не ги избъзикам, че това е на Марко вълка.
Всички снимки от деня: тук
Снимките от разузнавателната мисия: тук
GPS трака: тук
No comments:
Post a Comment