Tuesday, July 21, 2015

Пътят към едно ново начало

Вече беше решено, че отиваме на х. Ком, където ще почиваме, колкото е нужно и след това стартираме стандартното Ком-Емине. Честно казано точно в този момент просто не исках нищо друго, освен да отида на хижата и да релаксирам, а Ком-Емине лично за мен беше под въпрос. Преоблякохме се, пооправихме се и хоп в колата на климатик. Това не е истина! Измъкнахме се, оцеляхме! Едни джанки ни спасиха живота… Разказвахме на Борката какво сме преживели, а той някакси не му се вярваше. Убеден съм, че е невъзможно напълно да пресъздам това, което се случи. Наистина, опитах се, но то просто не може да бъде описано… Не бях пушил цигари няколко месеца. Бях ги спрял, за да имам въздух за прехода. Сега обаче бях тотално физически и психически изтощен. Просто исках да си запаля една цигара. Казах на Борката да спре на първото място, където мога да си купя цигари. В Белоградчик си купих 2 кутии цигари, сладолед и безалкохолно. Пропуших. Борката много искаше да минем през Лопушанския манастир, на път за х. Ком. Отбихме се. Като слязох от колата слънцето направо ме блъсна в главата. Не ни се вярваше колко е топло всъщност. Хич не ни беше до разглеждане на манастира, въпреки че изглеждаше много добре. Изпуших две цигари и газ към хижата. Не след дълго бяхме там. Тук положението беше съвсем различно. Навсякъде вода, хлад, сенки, бира, храна, хора, кучета… Предполагам се досещате, че изпихме по няколко бири почти на екс. Тогава публикувах следното нещо във Фейсбук, което обобщава преживяното: “От Връшка чука стигнахме до Белоградчишки проход, с адски мъки... Първоначално планиран преход, с дължина 22 км стана над 30. Носехме по 4 литра вода и 2 литра изотонична напитка. Течностите свършиха около 15:30 ч. От тогава до днес в 12 на обяд бяхме без вода! Спасиха ни джанките... Без тях не ми се мисли какво ни чакаше... Пълно безводие, адска жега и паднала гора, абсолютно навсякъде! Изпопадали дървета, клони, коприва и папрат над нас, шипки, къпини и всякакви трънки... Това не беше ходене, а лазене. Ужас! Такова нещо никога не съм преживявал... Това място е прокълнато... Никой да не ходи там! Просто е много опасно... Виждате ми краката и ръцете, при положение, че бях с дебели ловджийски панталони! Добре че на х. Ком засякохме организираната група, която тръгва утре от тук. Лекарката на групата извади от ръцете и краката ми над 20 трънки и ме напръска с разни неща. Заради дългото обезводняване и 6-7 литра, които изпих почти на екс й припаднах в ръцете... До Ком дойдохме с кола, от Белоградчишки проход. Тук ще се възстановим физически и психически и след ден-два най-вероятно ще тръгнем от тук. Никой да не ходи от Връшка чука! Много е топло, няма никаква вода и ще лазите, няма как... Снощи просто припаднахме на една поляна, с няколко джанки в джоба. Сутринта вървяхме от 5 сутринта до 12, отново без пътека и без вода, само с няколко джанки... Ужас, ад! До година ще правя курбан, на този ден...". Постнах и снимка на издраните си ръце и крака:

Така изглеждаха краката ми, след почистването

Оказа се, че организираните от БФТ групи още не бяха стартирали. Всъщност първата група се очакваше да пристигне всеки момент, а втората – утре. Знаех, че ще имат представяне на прехода, запознаване помежду им и инструктаж. Чудесно! Чакахме ги с нетърпение. Не след дълго започнаха да пристигат на групички. Бяха ги стоварили на Петрохан и от там идваха пеша. Появи се и легендата, сред водачите на Ком-Емине, човека минал маршрута десетки пъти, а именно Начо – водачо. Разпознах и някоя друга физиономия от филма. Готини хора, като цяло.

Един от тях ме огледа от главата до петите и ме попита от къде идвам. Разказах му набързо. Оказа се, че той и неговия приятел са спасители и те двамата, заедно със Снежана и Вичи също са искали да тръгнат от Връшка чука, но местните са ги разубедили. Та решили да тръгнат от Миджур и тук да се включат към организираната група, тъй като са си приятели с организаторите. Някъде след връх Копрен ги пресрещнал патрул на гранична полиция и ги питали дали са ни виждали. Също така ги накарали да разпишат декларации, че няма да навлизат в Сърбия. Късно, те вече са били влизали, в търсене на вода. И така, от дума на дума цяла вечер си говорихме с тях. Никога няма да ги забравя тези хора. Бяха толкова добри и приятелски настроени, дадоха ни толкова съвети. А Снежана, която е лекарка, като ми видя краката, предложи да ми ги изчисти. Донесе два плика, пълни с марли, апарат за кръвно налягане, спринцовки, системи, всякакви лекарства и мазила. Започна да ми вади трънките от краката. Това продължи доста време, тъй като не бяха малко. Извади най-малко двайсетина. Най-лошо беше положението с няколко от тях, забити на капачките на коленете. Системно ги бях набивал все повече и повече навътре, докато пълзяхме. Болеше, но Снежана определено знаеше какво прави. Отдели ми доста време. Изчисти ми краката и ме напръска с разни неща, докато аз си пиех биричка. Изведнъж просто ми прималя, главата ми много ми натежа и й казах, че ми е лошо. Постави ме да легна на пейката и веднага поиска някой да донесе захар. Очевидно ми била паднала кръвната захар и ми изсипа 2-3 пакетчета под езика. Премери ми кръвното, преслуша ми сърцето, въобще направи всичко, което трябваше. Много й Благодаря! Оказа се, че кръвното много ми е паднало и комбинацията от продължително жадуване и гладуване (още не бяхме яли, просто не ни се ядеше), последвано от обилно наливане с всякакви течности, за кратко време, включително бира, си оказа влияние. Тя ме посъветва да изпия един айран с много сол, защото солта задържа водата, също така да хапна нещо и да спра с бирата. Опитах се да хапна нещо, но не можех. От джанките цялата ми уста беше в афти и ранички. Не можех да преглъщам. Снежана ни каза какво да направим – гаргара със сода бикарбонат. Спомням си, че като Снежана видя аптечката ми каза, че по-подготвени туристи не е виждала. Тя имаше какво ли не, но нямаше пинсета за вадене на кърлежи. Е, нямаше как да не й подаря моята, в знак на благодарност. И така всичко лошо приключи, а остатъка от вечерта прекарахме с тях - нашите нови приятели. Това бяха хора с дългогодишен опит в планината и ни дадоха много и изключително полезни съвети. Предложиха ни да се присъединим към групата, но ние отказахме. Не само защото плана на групата беше да претичат до морето за 17 дена, а и защото искахме да си починем поне още ден. Иначе офертата никак не беше лоша – вървиш без багаж, само с вода и храна за деня. Бай Васко (техния Борка) превозва тежкия им багаж от едното място за спане до другото, като междувременно ги снабдява с каквото искат, от близките населени места.

Едно от най-забавните неща тази вечер бе, т. нар. инструктаж на групата. Много ни беше интересно как ще протече. Чухме някои полезни неща. Хората се представяха един друг, отговаряйки на въпроса „каква е моята лична мотивация да направя Ком-Емине“. Марко записа целия инструктаж с GoPro камерата му.

Инструктажа
Интересно за нас бе след като Делка (шеф-диригента на похода) представи Начо – водачо. Той каза “Тръгване всяка сутрин точно в 6, ставане - кой когато иска. 10 минути почивка на всеки един час”. Тук беше прекъснат от Делка, която каза „На всеки 2 часа!“. Също така бяха посъветвани да използват тези 10 минути, за да ходят до тоалетна и да не правят това през другото време. “Ние сме 50 човека, ако всеки спре за по 5 минути, ние до морето няма как да стигнем!”. Много ни беше забавно да слушаме инструктажа. Имах чувството, че съм в час по туризъм и Делка е строгата учителка. Някакси неусетно отново ми се приходи на Ком-Емине. Отново бях надъхан, исках да го направя.

И така, ихо-ахо, бира след бира, лаф след лаф и стана време да се разделим с нашите нови приятели. Спомням се, че бъзиках Снежана с думите „Докторке, може ли да изпия още една бира?“. Очевидно вече бях много по-добре, че даже и медицинско лице го потвърди. Направих им една снимка за спомен и взаимно си пожелахме късмет.


Тогава не се сетих да им взема координатите, а още на следващата сутрин много ми липсваха и се чудех защо не го направих. Но светът е малък и скоро бях на Тевно езеро, където срещнах Вичи и част от организирана група. Този път им взех координатите.

На следващия ден станахме сравнително късно, хапнахме, пийнахме по бира и бяхме в очакване на втората група, които трябваше да пристигнат към 16 часа. Джанките бяха оставили големи поражения, но лопедиума и содата възстановиха нещата. Ихо-ахо, бирички, това-онова и втората група цъфна. Запознахме се и с повечето от тях, изслушахме и техния инструктаж, поговорихме си и с техните водачи – брат и сестра, минавали маршрута веднъж. Взехме им телефоните, за всеки случай, пихме по бира, разказахме си някои случки и стана време да си лягаме. Най-вече те, че от утрешния ден ги чакаше много път и трябваше да тръгнат рано, точно в 6 ч. По план трябваше да стигнат до гара Лакатник, където да бивакуват. Ние пък трябваше да стигнем само до х. Петрохан, да пием по бира, да пренощуваме и чак след това - Лакатник. Може би тук е мястото да спомена, че имахме достатъчно време и пари, че да не ни се налага да препускаме из баирите. Имахме 37 календарни дни отпуска, тъй че бяхме решили да се наслаждаваме на Балкана, правейки сравнително лесни еднодневни преходи. До морето мислехме да стигнем за около 25 дена и останалите дни да останем там. И така, след ден и половина почивка вече бяхме презаредени за новото начало.

No comments:

Post a Comment