E3 - 2. Петрохан - Лакатник

Трябваше да стигнем до гара Лакатник, където щяхме да спим на чували. Чакаха ни близо 30 км, но предимно слизане. Като цяло много приятен маршрут, поне до Пробойница. Бяхме се разбрали да тръгнем в 6 ч. и почти спазихме уговорката. Разпределихме малко храна и вода в две раници и поехме по пътечката зад хижата. Борката остана да спи. Той трябваше да се върне до София, да вземе някои неща и вечерта да се видим. Следваше постоянно, но плавно изкачване към билото на Козница. Гледките от билото бяха уникални.

Вървяхме по черен път, като си редувахме носенето на двете раници. Подминахме отклонението за Тодорини кукли, решихме да не ги претупваме, а да дойдем някой път, специално да им се полюбуваме.

Жорката отново беше неспокоен как ще му се получат нещата с прехода, тъй като разполагаше точно с две седмици. Кроеше планове, в които Филката не му се участваше. Фил някакси на майтап беше попаднал на Ком-Емине. Докато били в Гърция, Жорката го бъзнал и той се навил. Не знаеше почти нищо за маршрута и т.н., да не говорим, че беше тръгнал със скиорски щеки. Нямаше и достатъчно физическа подготовка, постоянно искаше да почиваме. Жорката му беше пълна противоположност – беше разучил маршрута, беше много амбициран и имаше физическа подготовка. При това положение най-добре беше Жорката да избърза, опитвайки се да догони втората организирана група и да следва техния график, иначе нямаше да му се получат нещата. Фил остава с нас, до където прецени.

тук почивахме, на яката гледка към Спанчевци. 

Вече бяхме изминали малко над 10 км и решихме да починем двайсетина минути преди голямото спускане към х. Пробойница. От там до гара Лакатник щяхме да загубим около 1400 м денивелация. Движехме се доста добре и най-важното – чувствахме се добре.

Започна стръмно спускане, което продължава и след навлизането в гората. Първоначално разчитахме повече на маркировката, но по едно време се объркахме и наблегнахме на следенето на пътя с GPS-а. Нещо много характерно за маркировката на цялото трасе е, че където има, я има в изобилие, където няма, няма абсолютно никаква. Вървяхме по хубава пътечка, но постепенно попаднахме на изровен от камионите път. Там очевидно е имало безразборна сеч, след като дори и младо дърво с маркировка на Ком-Емине беше отсечено и зарязано на Пътеката:

Жалка гледка, видяхме още няколко такива дървета. Малко след това стигнахме до много хубава вода, в дясно на пътя. Пийнахме и си намокрихме шапките, за да ни държи хладно в жегите – трик, който научихме от песесарите. След безводието около Салаш не пропусках да пия вода и да се разхладя, навсякъде където имаше възможност. Много ми стана забавно, като Филката не пожела да пие от водата. Каза, че нямало да пие, защото можело малко по-нагоре да е умряло някое животно. Възможно беше, да. Е, още на следващия ден пиеше вода от всякъде.

Вървенето по хубавия черен път в долината на р. Пребойница беше много приятно и не след дълго стигнахме и х. Пробойница. Много жалко, че хижата не работи. Такава масивна четириетажна сграда, на толкова хубаво и леснодостъпно място… Че и бунгала има към нея, а отпред хубава полянка, чешма, пейки, място за огън, а и реката е съвсем близо. Вирчето много ни изблазни и всички, без изключение влезнахме във водата, да се разхладим. Това е друг трик, който правихме винаги, когато почивахме около вода – топяхме си краката. Чувството да навлезеш в студената вода, на фона на жегата е неописуемо. Настъпва моментално охлаждане на цялото тяло. Това в комбинация с изплискването на лицето, че даже и топенето на главата направо съживява. Нужна е само малка почивка и човек може да издържи още много.

Рахат...

Всеки си хареса по една пейка и полегнахме за малко. Хапнахме, поговорихме си и изпробвахме пиратките, които бяхме приготвили при евентуална среща с овчарските кучета. Някои от тях бяха доста силни, цялата гора ехтеше.

Голям кеф беше около реката, но трябваше да вървим. Знаех, че слизането до Лакатник не е особено приятно. Вече беше малко след обяд и слънцето напичаше. Намокрихме си шапките и тръгнахме лека-полека. Пътят за Лакатник минава през с. Губислав, където спряхме за малко на чешмичката. Там имаше обхват и се свързах с Борката. Той беше направил всичко, което му бяхме заръчали и беше готов всеки момент да тръгне от София. От Губислав до Лакатник е асфалтов път, с много завои. Пътеката съвпада с този път, но прави стръмни пресичания, които значително съкращават разстоянието. Ние пропуснахме едно от местата, където трябваше да минем на пряко. Всъщност всеки ден правехме поне по едно малко или не чак толкова малко объркване. Слизането до Лакатник е много досадно, нямах търпение да приключи. Малко преди да излезем на главния път от София минахме през Сини вир. Имаше хора, които се разхлаждаха във водата. Рахат.

Замислихме се и ние да се възползваме, но сред плажуващите имаше от тъмните ни братя и решихме да продължим. На първото магазинче видяхме един човек с куче, облегнал се на стената и жадно пиеше бира. Имаше много голяма раница и веднага беше набеден за комеминеец. Оказахме се прави. Борката щеше да дойде всеки момент на заведението с езерцето, малко по-надолу. Поканихме го да дойде при нас. Каза, че идва след малко. Продължихме и след много малко Борката ни пибитна с клаксона. Сложихме раниците в колата и продължихме пеша.  

Лакатнишките скали са много красиви, не за първи път съм там и всеки път им се любувам. Не след дълго бяхме на заведението с водопада. Този момент чакахме цял ден. Седнахме на сянка, близо до водите на водопада, събухме си обувките и си поръчахме по една бира за добре дошли. След малко пристигнаха и Жорката и Фил, които бяха малко изостанали. И така, вече всички бяхме на масата.

От ляво на дясно - Фил, Борката, аз, Марко и Жорката

Не след дълго дойде и човекът с кучето. Запознахме се. Казваше се Камен – 62 годишен художник, тръгнал сам към морето. Всъщност не чак толкова сам, а с тригодишната си немска овчарка Дюк. Страхотно куче, сега много ми липсва. Бяха му подарили пътеводителя за Ком-Емине и той решил да тръгне да го прави. Днес се беше загубил, за повече от 10 км, носейки почти 30 килограмова раница, без кръстни колани. Хапнахме, пийнахме и му предложих да дойде с нас. Щеше да се възползва от това, че ще го разтоварим от почти целия му багаж, а и от най-важното – аз знаех много точно къде отиваме и от къде трябва да минем. Оказа се, че Камен Крумов е известен художник от Свищов, но никога през пътя ни не го изтъкна. Нашите бяха пратили по Борката два сочни пъпеша, които той сложи под студените води на водопада. Единия изядохме вечерта, а другия – сутринта, на закуска.

Дюк, Камен и Фил

Побъбрихме си и Жорката каза, че трябва да тръгва. Искаше да настигне втората група, а за целта през деня трябваше да отиде поне до х. Тръстеная. Дадох му резервния комплект от записките ми, пожелахме му късмет и се разделихме. Аз лично бях скептично настроен, че ще успее. Групата беше спала там преди два дена и ходеха с много сериозно темпо. Фил остана с нас. В последствие Фил ни се обади, че по някое време ги бил настигнал и стигнали заедно до морето. Браво на него! И така, нашата група постоянно се променяше – Жорката отпадна, Фил остава, Камен и Дюк се включват. Състава на групата ни често варираше по време на прехода. Единствените константни величини бяхме аз и Марко.

Дойде време заведението да затваря. Въпреки, че бяхме направили доста голяма сметка и оставихме бакшиш, си събраха всички чинии, чаши, вилици, дори и столовете. Добре, че имахме разни пластмасови неща в колата. Трябваше да си доядем и допием почти накрак. Дори след известно време собственичката мина с колата си да провери дали още сме там. Тя знаеше, че ще спим на чували до езерцето. Там предишните дни бяха спали и  организираните групи. Мизерно беше - боклуци, комари. 

Всички снимко то деня: тук
GPS трак: тук