Saturday, July 25, 2015

E3 - 4. Тръстеная - Мечулица

Днес ни чакаше първия малко по-сериозен ден. Трябваше да стигнем до чешма Мечулица. Нямаше никакви индикации времето да се разваля, тъй че нямаше никакъв проблем да останем там на чували. Защо точно на Мечулица? Защото, след като стигнем х. Лескова ни остават приблизително 37 км. до Витиня, което за мързели като нас е много. От тази година х. Мургаш приема гости, макар и в примитивни условия. Телефонът на хижаря Найден е 0896 370840. Не звънете на телефоните от т.нар. пътеводител. Там телефоните не са актуални и на жената й е писнало да обяснява, че няма общо с хижата.

Единият вариант бе от Лескова да се отиде да се нощува на х. Мургаш, а на другия ден от нея да се стигне до Витиня. Първоначално бяхме избрали него, но след разговор със Стефан (на Мариана), които бяха спали там предишната вечер, се разколебах. Описа ми го много мизерно. Прибягнахме към втория вариант, който ми беше предложен от Стефан (брата на Яница) – да повървим още два часа след Лескова, до Мечулица и да нощуваме там. При добро време този вариант е много по-добър от предишния според мен, защото спестява цял един ден и излишното отбиване до х. Мургаш, което не е малко. Освен това нали тази чешма е направена за такива, като нас. Много благодарим, на всички, който са участвали в построяването на чешмата, страхотна работа ни свърши!

Тази вечер Борката нямаше как да ни пресрещне и се наложи да вземем повечко багаж с нас. Забравих да спомена, че на х. Тръстеная продават вино от малини. Марко си беше купил няколко бутилки от прословутото малиново вино, които изпрати вкъщи по Борката. Докато оправяхме багажа установихме нещо доста неприятно. Бяхме изпохапани от бълхи... Борката беше този, с най-много поражения. Както и да е, хапнахме на бързо и отново се запътихме на юг, към малиновата плантация. Отново минахме покрай езерцето, използвано за напояване на малинарника, както и покрай биофермата. И този път нямахме проблеми с кучетата. Пресякохме няколко ливади, влязохме в гора и подсякохме вр. Издремец.


Първоначално вървяхме четиримата и кучето, в комплект. Не след дълго с Марко дръпнахме и ги оставихме малко по-назад. Имаше маркировка, а и като цяло си личи на къде трябва да се върви. Дюк беше много умно куче. Постоянно тичаше от нас, към тях и обратно. През цялото време знаеше кой, къде е. Не бях сигурен защо точно го прави, дали заради всички нас, или защото знаеше, че без нас пак ще объркат пътя. Бъзикахме се, че Дюк е минал Ком-Емине поне два пъти, заради постоянните трамбования между нас.


Вървяхме по черен билен път и към 9:45 ч. седнахме да починем малко на сянка, под едно дърво, някъде под Високата чука. Обичайната процедура – сушене на чорапите и фланелките, докато чакахме Камен и Фил да ни настигнат. Краката ми хич не бяха добре. Бях ги облепил доста сериозно с лейкопласт, в следствие на което обувките вече не ми бяха толкова удобни, даже ме стягаха, в началото по-малко, но вече доста. Имах пришки. Лоша работа. Това беше нещото, от което най-много се притеснявах, докато планирах прехода. Не смеех да погледна какво се случва под лейкопласта. Усещах, че положението хич не е добре. Довечера щях да се разправям с пришките, сега трябваше да вървим. Следващата спирка трябваше да е чешмичката под вр. Чукава. До там единственото, което си спомням е, че минахме покрай полуразрушения горски дом „Чукава“. Някъде по обяд стигнахме мястото, където щяхме да обядваме и починем малко повече:


Бяхме изминали малко повече от половина път за днес. Движехме се доста добре, но тепърва започваше да става все по-топло. Обядвахме и си починахме поне час на сянка. 


Следващата ни спирка трябваше да е х. Лескова. До там вървяхме изцяло по билото, без сянка, под жарещите слънчеви лъчи.


Наближихме отклонението за х. Лескова. И какво да видим? Цялата местност около хижата беше заградена с ниска ограда, по която течеше лек ток. Това се прави, за да не излиза добитъка от заграденото. След честите ни нелегални пребивавания в Сърбия, в началото на прехода ни, прескачането на тази ограда въобще не ни притесни. Всъщност трябваше да откачим част от оградата, за да може да мине Дюк и после да я закачим отново. Това ли е нормалния начин да се стигне до х. Лескова, ако си на билото? Спускахме се към хижата и не след дълго трябваше отново да разскачаме оградата. Около 15:00 ч. влязохме в двора на хижата. 

С огромно нетърпение седнахме на сянка под хубавия навес. На съседната маса имаше един моторист, който също се беше скътал на сянка и блажено си пийваше и хапваше. Хижаря и хижарката се оказаха много свестни хора. Дадоха ни бира, боб, направиха ни омлет и ни предложиха да дремнем малко под навеса. Пийнахме мисля по 3 бири и съвсем зацапахме свещите в тая жега. Никакъв шанс да продължим. Опънахме се на пейките и дремнахме.

Дюк гордо се разхожда в двора на хижата
Може би се чудите какви са тези неща на гърба на Дюк. Ами кучешки дисаги. В тях той си носеше водата и храната за деня. Общо носеше не по-малко от 4-5 кг, което е малко повече от 10% от собственото му тегло. Винаги, когато Камен тръгваше да му ги слага, Дюк първоначално се правеше на разсеян. И на него не му беше лесно, ама хич.


Към 18:00 ч. вече бяхме поотпочинали стабилно, а и слънцето вече съвсем не печеше, така застрашително. Хижарите ни упътиха и ни пожелаха лек път. Много мили хора, ще се отбия пак. От там до Мечулица оставаха към 7 км. След малко се качихме отново на билото и не след дълго влязохме в гора, на път за връх Бигла. По едно време стигнахме една поляна, с ловджийска вишка. Всъщност от началото на прехода до този момент видяхме доста подобни постройки. Слагат храна в хранилките пред вишките и гладните животни отиват, подмамени от храната, а „ловджиите“ ги стрелят. Доста коварно.


Иначе страхотни гледки. Там ни очакваше и последното по-сериозно изкачване за днешния ден, последвано от голямо спускане до Белева поляна. Много е красиво там, ама снимките ми нещо не се получиха.


Марко беше напреднал, а Камен и Фил бяха доста назад. Не след дълго попаднах и на прословутата табела, която между другото, докато вървях към чешмата, се чудех къде са я боднали:

Пих!
Много ми беше забавна тази табела. Като отидох до чешмата и ми стана много приятно, виждайки какво са направили хората. Маса, пейки, огнище, простор и най-важното - чешма:


Първото нещо, което направих, когато пристигнах на чешмата беше да си натопя краката. Пийнах обилно вода, измих се и си изпрах дрехите. Чак тогава седнах на масата. Хич не ми беше до ядене, нито до пиене. Краката ми бяха много зле. Едвам стъпвах. Имах чувството, че обувките ми стискат краката като с менгеме. Не посмях да махна лейкопласта, за да не си разкъсам кожата, сваляйки го. Бяха запалили огън и приготвили ядене, но не ми се ядеше. Бях много отчаян, гледах огъня и за пръв път осъзнах, че прехода ми може да приключи на Витиня – пределната точка. Никога не бях вярвал, че ще стигна само до там. Сега обаче не можех да направя и крачка, не смеех да си обуя обувките. Махнах част от лепенките и понамазах краката с крем "Бочко". Надявах се като ги оставя цяла нощ да дишат, че ще се оправят. Да де, ама те половината бяха облепени с лепенки, как да дишат? Въпреки, че знаех какво да направя, не направих всичко, може би защото бях изморен. 

За мен по-важното е да споделя опита, който почерпихме от лекари, планинари и хижари относно пришките: Първото и най-важно нещо е да се носят удобни и утъпкани обувки. Новите обувки не са подходящи за многодневен преход. Появяването на пришките може да бъде избегнато, като предварително местата, където се очаква да се появят пришките се третират с йод. След което там се слага лейкопласт, който служи като допълнителен слой кожа. Целта е да се намали триенето. По време на път е хубаво да се почива често, особено когато краката се изпотят или след продължително слизане, когато се развива по-голяма температура и търкане. При всяка почивка задължително се събуват обувките, а чорапите се оставят да съхнат. Не трябва да се върви с мокри крака. Голяма част от Ком-Емине може да бъде преодоляна със сандали. Възползвайте се, носете си сандали, освен обувките. Със сандалите краката дишат, а и можете да ги ползвате вечер в хижите. Сандалите се носят само с туристически чорапи, никога на бос крак. Всяка вечер краката трябва да се почистват старателно. Старият лейкопласт се сваля, но след като краката се разкиснат малко във вода. Целта е да не си свалите кожата, докато го махате. Най-лесно лейкопласта се сваля с кислородна вода. Най-ефективното нещо, което препоръчваха хората против пришки е кисненето на краката в отвара от смрадлика. Не съм го ползвал. Ако пришките са на лице, то има само един начин да се справите успешно – шиенето им! Звучи страшно, гадно и нз. си какво, но е много ефективно. Първо, пришките се шият предимно преди да се тръгне на преход. С игла (най-добре извита) и по-дебел конец се правят само два пробода на пришката, като конецът се прокарва през нея. Конецът се стяга, но не прекалено много. Целта е той да служи, като дренаж, през които да изтича течността. След като пришката е изшита, върху нея се лепва лепенка, за да не се разкъса. Първите стъпки са кофти, но се свиква. Това е правилният начин, а не да се късат или пък още по-лошо: да се оставят. След дневния преход лепенките се свалят, както и конеца. Краката се измиват, подсушават и мажат с крем „Здраве“, „Бочко“ или подобен. Оставят се да дишат цяла нощ. На следващия ден се шият отново, ако има нужда. Опитът ми показа, че само след две такива процедури, доста гадна пришка изсъхна и нямах никакъв проблем с нея. Моят приятел Стефан пък с бездействието си си докара трето поколение пришки, чак до месо. Бяха му препоръчали антибиотичен спрей за рани – оксикорд. Едвам стъпваше. Съветът ми е да прочетете няколко пъти това, което написах за пришките, ако не сте го разбрали или запомнили.

До сега не бях шил пришки и някакси ме беше страх, тъй че тази вечер само си измих краката, понамазах ги и ги оставих да дишат. Филката предложи да ми услужи с неговите сандали за утрешния ден, тъй като той носеше обувки и сандали с него. Това беше единствената светлина в тунела за мен. Аз също имах сандали, но в колата, а утре ни чакаха 30 км път. До Витиня с обувки нямаше да стане…

Опънах си чувала близо до огъня и си легнах без никакво настроение, унил. Закопчах си чувала и се загледах отново в огъня. Дюк явно не му се спеше и започна да се закача. Той като че ли цял ден чакаше да спрем с преходите и да му обърнем малко внимание. Само дето всички бяхме изморени и никой не му обърна внимание отново...

Всички снимки от деня: тук
GPS трак: тук

No comments:

Post a Comment