E3 - 8. Кашана - Планински извори

На Златишкия проход приключихме със Западна Стара планина, навлизахме в Средна Стара планина, а не след дълго щяхме да се доберем и до сърцето на Стара планина - Централен Балкан, най - красивата и величествена част.

Предстоеше не лек преход, а от записките си знаех, че вода няма да има през целия ден. Ходенето беше почти изцяло по билото, а гледките бяха наистина запомнящи се. От Златишки проход до х. Ехо не бях ходил и следващите два дни щяха да са ми изключително интересни. Крайната цел за днес беше изоставената х. Планински извори. За тази хижа знаех, че не се стопанисва от много време, няма нито прозорци, нито врати. Не само това, но и вътре имало една педя конски фъшкии. Да, но е баш на билото, а както знаем всяко слизане от билото се наказва. Въпреки това първоначалният ми план включваше спане на х. Момина поляна, която се намира на около час и нещо и около 350 м. отрицателна денивелация от х. Планински извори, която пък се намира баш на Пътеката. Слизането до Момина поляна нямаше да е проблем, а по-скоро щеше да е качването обратно горе, на следващия ден, когато предстоеше тежък ден до х. Ехо. Малко преди да тръгнем от София, Тошко, те също правеха Ком-Емине, публикува снимка на палатката си вътре в х. Планински извори. Стори ми се сравнително чисто. Свързах се с него и той каза, че може да се спи вътре, но много ставало течение. Е, все нещо щяхме да измислим, като пристигнем на място.

През днешния ден на Борката му беше последен ден служба. От Кашана до Беклемето ще сме без ятак, а от там до Буковец ни поема Дидо. Време беше да понапълним раниците и да се разделим с Борката, който евентуално щеше да дойде на морето. Но това не беше в близко бъдеще, тъй като бяхме на около ¼ от пътя ни до там.

Хижарят дойде да ни изпрати. Каза, че сме забравили домати и вино в столовата, но ние не ги взехме, оставихме му ги. Виното, което Фил ни беше изпратил, подарихме на хижаря за рождения му ден. Заслужаваше дори повече, много добре си изкарахме там. Още едно място, на което задължително ще се върна. Пожела ни успех и ни показа началото на пътеката. Даде ни и указания, които мисля, че само спомогнаха, за да пообъркаме пътя.

Пътеката тръгва зад хижата и след малко излиза на голямата чешма на прохода. След това продължава стръмно нагоре през гората и излиза в подножието на връх Капалу. Там имаше разминаване с трака и думите на хижаря. Решихме да послушаме хижаря и се залутахме за кратко.

Първият връх, на който се качих беше Курдуна. От него имаше гледки, във всички посоки. Поглед леко назад, на северозапад, към рудник "Елаците":

Ето и поглед на изток, към връх Свищи плаз – този в дясно на снимката. Краят за деня естествено, не се вижда добре, все още бе далече. 

Полюбувах се малко на гледките от върха и се запътих към останалите, които почиваха в подножието на Свищи плаз. По принцип върхът се пада леко встрани от главното Старопланинско било, съответно. Маршрута Ком-Емине подсича този връх, но ние решихме, да го изкачим, тъй като никой от нас не го беше качвал. Зададоха се Ванката и Краси, бутайки велосипедите:

И така, след кратка почивка се запътихме към върха, катерейки стръмния му северозападен склон. Не след дълго бяхме там. Първа обща победа за днешния ден – вече бяхме на Свищи плаз.

Нещо интересно от пътеписа на „Виж моята България“: „Според местния изговор глаголът „свисти” се произнася като „свищи”. А „плаз” идвало от двата скални гребена, които се спускат успоредно от върха и наистина наподобяват плазове на зимна шейна. Тоест „свищиплаз” произлиза от свистенето на ветровете между скалните ръбове.“. 

В дясно на снимката си личат бетонни петна, дали някое от тях не е затрупан вход към мината? Трябваше да разпитам по-подробно.

Да вървиш по било и да знаеш, че дни наред те чакат страхотни гледки, е много особено чувство, което няма как да се опише. Панорами навсякъде... Много пъти, пътувайки по т. нар. подбалкански път, минавайки покрай Пирдоп, често погледа ми се спираше на огромния комин, леко встрани. Това е най-високия комин в България - 325,4 м. От долу изглежда много висок, но от билото, естествено, не е така. Спряхме за кратко, точно срещу него и си дадохме сметка къде точно се намираме, от гледна точка на подбалкански път. Доста на височко се бяхме качили, а и нямахме намерение дни наред да слезем от там.

Малко преди Косишкия превал видяхме поредния циганин – боровинкаджия. Знаех, че на около 300-400 м има вода, той също потвърди, но решихме да не се отклоняваме. Предстоеше ни последното сериозно изкачване, това на връх Косица (2001 м) - първия двухилядник от Ком насам. След него следваха и останалите двухилядници – Паскал, Чемериката и Картала, но вече щяхме да сме набрали височина. На Косица починахме за кратко и продължихме. Страхотни гледки във всички посоки. На юг се виждаше Средна гора и Горнотракийската низина, че даже и части от Рила и Родопите, а на север – Предбалканът. Някъде след връх Паскал маршрута навлиза в територията на Национален парк „Централен Балкан“. С Марко отидохме да си търсим кеша на Картала, а Камен и Ива продължиха към Планински извори. Лично за мен гледките от връх Картала са едни от най-добрите в цяла Стара планина. Стана ми любимо място. Каквито и снимки да ви покажа, няма да е същото...

Намерихме кеша си сравнително бързо. За този кеш един друг геокешър, тръгнал с организираните от БФС групи беше писал, че се отбил до там уж за малко, за да намери кеша, а после няколко часа не можел да ги настигне. Още няколко човека от групата потеглили след него, мислейки си, че натам е правилния път. Представете си за какво трамбоване иде реч. Накрая водачите му се накарали за отцепването му от групата.

Гледките тук бяха наистина зашеметяващи, невероятно красиво. Долу в ниското се виждаше и самата х. Момина поляна. Като видях колко е ниско и ми изчезна и последното колебание дали да слезем до долу или да останем там горе на билото, на изоставената х. Планински извори, към която се бяхме запътили. 

Камен и Ива се виждаха, как приближават и след малко се отклониха към първата вода. Колкото повече се приближавахме, толкава повече постройката не ми вдъхваше доверие. Приличаше на изоставена сграда от бившите ТКЗС-та. Наподобяваше по-скоро на някакъв обор, който години наред е обитаван от стотици коне наоколо, което не беше далеч от истината.

Х. Планински извори е най-високо разположената хижа в Стара планина – 1930 м. Голяма масивна сграда, на прекрасно място, на билото на Балкана, изоставена в такова състояние. Жалка картина. Там някога е кипял живот, а сега всичко беше занемарено и оставено на произвола на съдбата. И вода нямаше в чешмата пред сградата.

Влязохме на оглед. На първия етаж всичко беше покрито с поне педя изсъхнали конски фъшкии. Изпокъсана и ръждясала пружина от легло служеше за врата към коридора. Беше завързана с тел, а функцията й е била да спира конете. На първия етаж бе изключително мизерно, изключено да се спи вътре. Качихме се нагоре, оглеждайки останките. На втория етаж беше малко по-различно, в смисъл че нямаше фъшкиите, но като цяло, същото. Разпознах помещението, в което Стефан и Мариана бяха спали, както и това от снимката на Тошко. Първото помещение беше по-чисто, но духаше повече, отколкото във второто. Всъщност цялата хижа свистеше.

Трябваше да налеем вода и да се измием. След това щяхме да си направим вечеря. Запътихме се към легендарната чешма с петте чучура, която беше на около половин километър от хижата. 

Свечеряваше се и слънцето се скриваше лека-полека, стотиците коне се скупчваха, за да бъдат заедно на едно място, а ние трябваше да минем през средата на стадото. Конете са любопитни животни, спираха се и ни опознаваха. Леко е страховито да вървиш измежду толкова много коне. Първоначално Дюк яростно ги лаеше и се опитваше да ги гони, те обаче не бяха особено впечатлени. По едно време се появи един черен млад мъжки жребец, който изгледа Дюк доста застрашително. Беше разтворил ноздри и изпръхтя. Дюк беше на косъм да бъде наритан здраво. Конете, а като цяло животните се плашат от хора с пръчки, особено от удрянето на щеките една в друга. Та това помогна. Ето я и самата чешма, благодат:

Чешма с пет чучура, които бълват леденостудена вода, идваща дълбоко от недрата на Балкана, а до нея пейка. Това беше райско кътче. Водата беше много сладка, спомням си, че изпих най-малко 7-8 канчета, но бавно, тъй като наистина беше ледено студена. Измихме си краката, а водата отми и цялата ни умора.

Тази вечер дълбоко се запечати в съзнанието ми. Често мислено се връщам към обширната поляна, с най-хубавата чешма в целия Балкан и стотиците коне, пасящи на свобода. Приятния шум от звънците на конете беше единственото, което се чуваше. Това звънене още го чувам съвсем ясно. Най-хубавия ми спомен от Стара планина.

Върнахме се в хижата и започнахме да се грижим за себе си малко по малко. Мокрите си дрехи оставихме да се сушат на импровизираните простори:

На течението в сградата

Разчистихме, заметохме, донесохме врата, която през нощта да подпрем, за да не духа вятърът. Марко извади котлончето, направи спагети, а в тях разтворихме и пилешки бульон. Имахме разни дребни неща за хапване, както и домашна ракийка.

Гледка от стаята на хижа с "пет еделвайса":

Дано някой ден хижата заработи отново…

Всички снимки от деня: тук