Есента на 2014 г. отидох на годишна планинарска cБирка на х. Узана. На това място, съвсем не случайно имаше много комеминейци. Спомням си как хижарката, леля Милена (най-добрата хижарка, измежду всички хижарки!) ни посрещна, в народна носия и с питка, която тя беше омесила. Освен хубавите думи, спомена и че там комеминейците са повече от останалите. Около огъня си говорехме с Дидо за Ком-Емине, но тогава просто проявих любопитство, а не съм искал да го минавам. Една седмица след това вече знаех, че няма как да не го мина. Той без да знае ме беше зарибил. И се започна едно четене на пътеписи, разпитване на хора, минали маршрута и какво ли не. Много скоро вече бях изчел всичката налична информация за Ком-Емине, грижливо събрана тук. Бях събрал траковете на Тито, Боян и Дидо. Сравнявах, четях къде, какво, защо, водех си записки, чертаех си мои тракове и т.н. Теоретично бях много добре подготвен. Бях набелязал и местата, където може да ни идват ятаци, но самите те още не бяха ясни.
Беше определена и датата, на която приключението на мен и моя приятел, от геокешинга Марко, да започне - 18 юли. Тази дата съвсем случайно съвпадна с рождения ден на Апостола.
Междувременно усилено се снабдявах с необходимата екипировка. Разбира се, повечето от нещата вече ги имах. Всяка седмица от началото на годината, с изключение на две, бях на планина. Нещо като тренировка за предстоящия преход. Записвах си траковете от всеки преход и ги качвах в strava. За този тренировъчен период бях минал около 550 км. - малко по-малко, от дължината на Ком-Емине.
Ком-Емине е най-дългият (около 600 км.) маркиран пешеходен маршрут на територията на България. Той е част от европейския маршрут Е3, свързващ Атлантическия океан с Черно море, в миналото по-известен като Маршрут на дружбата. В България идеята за него е вдъхновена от родоначалника на организирания туризъм в България – Алеко Константинов. Негови са думите: "Ако не успея да изпълня големия си план - блян за околосветско пътешествие, тогава ще се задоволя с едно пътуване по билото на нашата дивна Стара планина, на величествения Балкан, от единия до другия й край.". "Oт единия до другия й край" обаче съвсем не означава само Ком-Емине. Според много хора, а и според нас правилният маршрут би следвало да бъде Миджур - Ком - Емине. Връх Миджур е на границата ни със Сърбия, а и е по-висок от връх Ком. Едно време обаче границата е било място, където нямаш работа, а какво остава да се разхождаш по нея над сто километра. Днес обаче няма никакъв проблем да се ходи по нея, стига да получите разрешение от гранична полиция.
Та решихме да направим прехода, както си му е реда, а именно да тръгнем от Миджур. Започнах да разучавам и тази по-непопулярна, но много красива част от Миджур до Ком. Първото нещо, което ме интересуваше, е от къде да качим вр. Миджур. Има няколко варианта. Тези от х. Горски рай и х. Миджур не ми допадаха особено, заради по-голямата денивелация и сравнително по-лошия терен (предимно клекове), като цяло от варианта да тръгнем от Бабин зуб в Сърбия. По закон ако планираш да се мотаеш близо до държавната ни граница, предварително трябва да напишеш писмо до съответния директор на гранична полиция, отговарящ за района. Както е описано тук, трябва да влезете във връзка с ръководството на съответната РДГП. Аз реших да влезна във връзка директно с директора на Главната Дирекция, като в имейл му описах много точно какво възнамеряваме да правим. Отговори ми, че преминаването на държавната граница е незаконно и недопустимо. Ето и пълния отговор, който ми беше изпратен. Междувременно Марко имал път към дирекцията и решил да провери какво става с разрешението ни, тъй като отговора се позабави няколко дена. Срещнал се лично с директора, който, като разбрал за какво идва се ядосал, при положение, че вече ми бил отговорил. И така, след като вече бяхме ядосали директора на главната дирекция, решихме че няма да рискуваме и трябваше да търсим вариант за изкачване на Миджур от България. Е, х. Горски рай е на прекрасно място и все хубави неща се чуват за нея, та решихме да нощуваме там и на сутринта да тръгнем към върха.
Подготовката течеше със страшна сила. Нямах търпение да тръгваме. Създадох събитие във фейсбук, където всичките ни приятели да следят до къде сме я докарали. И както всичко беше решено, изведнъж Стефан (брата на Яница) ми пусна мухата да пробваме още по-отдалече, от Връшка чука. Първоначално не ме очарова, но малко след това взех сериозно да обмислям варианта. Започнах да търся информация, но този маршрут е доста по-непопулярен от Ком-Емине и информацията е оскъдно малко, какво остава за тракове... Общо взето почти всичко известно е коментирано тук. Двата пътеписа, които успях да намеря са този на ogobogo и този. Свързах се е Огито и той ми даде още малко информация и съвети. Междувременно попаднах на един блог, където един възрастен човек ми направи впечатление с постовете си за Западна Стара планина. Стори ми се доста запознат, така и се оказа. Свързах се с него и получих още ценни указания. Бях си платил едногодишен абонамент за Garmin BirdsEye Satellite Imagery и свалих висококачествени сателитни снимки на целия маршрут от Връшка чука до Ком. На базата на снимките и съветите, които бях получил начертах тракове. Траковете чертаех най-вече там, където изглеждаше най-рехаво, като разбира се взимах под внимание и съответните денивелации. Качихме най-новите версии на BGMountains и OFRM картите на GPS-те. Заредихме и траковете, а аз качих и сателитните снимки. Бях направил подробен план по дни и за всеки от тях имах разпечатани вертикалния профил на маршрута, както и някои полезни неща. Най-вече къде има вода и храна. Тези записки се оказаха много полезни, за това ги споделям. Може да свалите всичко от тук.
Закачих на стената вкъщи подробна карта на България, съдържаща повечето хижи, а в червено са отбелязани маршрутите Е3, Е4 и Е8. Дадох на майка бели и червени кабърчета. Всяка вечер щях да се обаждам и докладвам до къде съм стигнал, а тя да редува бяло, червено, бяло кабърче върху картата. Защо бяло – червено – бяло ли? Защото такава е маркировката на Ком-Емине.
На теория всичко изглеждаше възможно. На теория няма разлика между теория и практика, но на практика...
Та решихме да направим прехода, както си му е реда, а именно да тръгнем от Миджур. Започнах да разучавам и тази по-непопулярна, но много красива част от Миджур до Ком. Първото нещо, което ме интересуваше, е от къде да качим вр. Миджур. Има няколко варианта. Тези от х. Горски рай и х. Миджур не ми допадаха особено, заради по-голямата денивелация и сравнително по-лошия терен (предимно клекове), като цяло от варианта да тръгнем от Бабин зуб в Сърбия. По закон ако планираш да се мотаеш близо до държавната ни граница, предварително трябва да напишеш писмо до съответния директор на гранична полиция, отговарящ за района. Както е описано тук, трябва да влезете във връзка с ръководството на съответната РДГП. Аз реших да влезна във връзка директно с директора на Главната Дирекция, като в имейл му описах много точно какво възнамеряваме да правим. Отговори ми, че преминаването на държавната граница е незаконно и недопустимо. Ето и пълния отговор, който ми беше изпратен. Междувременно Марко имал път към дирекцията и решил да провери какво става с разрешението ни, тъй като отговора се позабави няколко дена. Срещнал се лично с директора, който, като разбрал за какво идва се ядосал, при положение, че вече ми бил отговорил. И така, след като вече бяхме ядосали директора на главната дирекция, решихме че няма да рискуваме и трябваше да търсим вариант за изкачване на Миджур от България. Е, х. Горски рай е на прекрасно място и все хубави неща се чуват за нея, та решихме да нощуваме там и на сутринта да тръгнем към върха.
Подготовката течеше със страшна сила. Нямах търпение да тръгваме. Създадох събитие във фейсбук, където всичките ни приятели да следят до къде сме я докарали. И както всичко беше решено, изведнъж Стефан (брата на Яница) ми пусна мухата да пробваме още по-отдалече, от Връшка чука. Първоначално не ме очарова, но малко след това взех сериозно да обмислям варианта. Започнах да търся информация, но този маршрут е доста по-непопулярен от Ком-Емине и информацията е оскъдно малко, какво остава за тракове... Общо взето почти всичко известно е коментирано тук. Двата пътеписа, които успях да намеря са този на ogobogo и този. Свързах се е Огито и той ми даде още малко информация и съвети. Междувременно попаднах на един блог, където един възрастен човек ми направи впечатление с постовете си за Западна Стара планина. Стори ми се доста запознат, така и се оказа. Свързах се с него и получих още ценни указания. Бях си платил едногодишен абонамент за Garmin BirdsEye Satellite Imagery и свалих висококачествени сателитни снимки на целия маршрут от Връшка чука до Ком. На базата на снимките и съветите, които бях получил начертах тракове. Траковете чертаех най-вече там, където изглеждаше най-рехаво, като разбира се взимах под внимание и съответните денивелации. Качихме най-новите версии на BGMountains и OFRM картите на GPS-те. Заредихме и траковете, а аз качих и сателитните снимки. Бях направил подробен план по дни и за всеки от тях имах разпечатани вертикалния профил на маршрута, както и някои полезни неща. Най-вече къде има вода и храна. Тези записки се оказаха много полезни, за това ги споделям. Може да свалите всичко от тук.
Закачих на стената вкъщи подробна карта на България, съдържаща повечето хижи, а в червено са отбелязани маршрутите Е3, Е4 и Е8. Дадох на майка бели и червени кабърчета. Всяка вечер щях да се обаждам и докладвам до къде съм стигнал, а тя да редува бяло, червено, бяло кабърче върху картата. Защо бяло – червено – бяло ли? Защото такава е маркировката на Ком-Емине.
 |
| Първото кабърче забих сам! |
No comments:
Post a Comment