От този етап от прехода съм останал с много лоши спомени. Още когато тръгнах да го описвам и настроението ми някакси коренно се промени… Но все пак... Предстоеше по-сериозен преход от вчерашния. Вчерашната малка победа ни даде лъжливо чувство, че ще се справим сравнително лесно и днес. Записките показваха 22 км с почти 1400 м положителна и 1300 м отрицателна денивелация. Това беше по трака, изцяло по билото. Първият връх в плана беше Черноглав (858 м.), след това Компирица (903 м.), Бабин нос (1107 м.), Велков чукар (949 м.) и така до Белоградчишки проход, вървейки все по билото. Станахме рано, към 5:30 ч., но тръгнахме много късно, чак в 7 ч. Първа сериозна грешка за деня. Всъщност това беше характерно за целия ни преход. На картите на GPS-а ми имаше набелязани няколко места, където евентуално можеше да има изворче. Надявахме се все някое от тях да не е пресъхнало, но си взехме доста течности с нас. Аз взех 2 литра изотонична напитка и 4 литра вода. Марко с един литър по-малко.
 |
| Аз на Черноглав, на фона на очакващото ни било |
Самият връх също е обрасъл с гъсти храсталаци, но си намерихме приятно сенчесто местенце за кратка почивка. Бяхме потънали в пот. Оставихме чорапите и фланелките да се сушат, а междувременно направихме малко снимки и хапнахме ядки. Определено изкачването на Черноглав беше по-тегаво от Връшка чука, но си заслужаваше. Много е диво и гледките са наистина впечатляващи.
Слънцето започна да напича, а нас ни чакаше много път. Започнахме да се спускаме от върха, в посока към границата. Стараехме се да следим трака, но това не беше лесна задача. От сателитните снимки знаех за широк и хубав път леко навътре в Сърбия. Зачудихме се дали да го ползваме или да вървим по билото към Компирица. Бяхме наплашени от евентуална среща със сръбските граничари и решихме да ходим билно, колкото и да е тегаво. Втора голяма грешка за деня. Имаше всякакви препятствия, на фона на постоянни качвания и слизания, под жарещото слънце. Ставаше все по-топло, водата ни намаляваше, а нямаше никаква индикация да намерим непресъхнало изворче. Земята беше суха и много твърда, почти цялата растителност беше изсъхнала.
Слънцето започна да напича, а нас ни чакаше много път. Започнахме да се спускаме от върха, в посока към границата. Стараехме се да следим трака, но това не беше лесна задача. От сателитните снимки знаех за широк и хубав път леко навътре в Сърбия. Зачудихме се дали да го ползваме или да вървим по билото към Компирица. Бяхме наплашени от евентуална среща със сръбските граничари и решихме да ходим билно, колкото и да е тегаво. Втора голяма грешка за деня. Имаше всякакви препятствия, на фона на постоянни качвания и слизания, под жарещото слънце. Ставаше все по-топло, водата ни намаляваше, а нямаше никаква индикация да намерим непресъхнало изворче. Земята беше суха и много твърда, почти цялата растителност беше изсъхнала.
 |
| Граничната бразда |
След около час издрапахме и до връх Компирица. Там нямаше гледка в нито една посока, просто всичко е една гъста гора. Водните запаси силно намаляваха, а ние не напредвахме кой знае колко. От върха беше възможно да се стигне до въпросния път в Сърбия. Падаше се на около 400 метра през гората, предимно спускане. Ние обаче продължихме по билото, придържайки се към границата, леко в сръбската част. Граничните пирамиди бяха рядкост, едвам ги забелязвахме. Всичко около тях беше обрасло. Гледки нямаше никакви. Цялото било представлява гъста гора. Ако нямахме GPS-и нямаше да имаме никаква индикация дали сме в България или в Сърбия. Граничната бразда отдавна беше погълната от гората и по нея беше абсолютно невъзможно да се върви. Постоянно криволичехме, ту в България, ту в Сърбия. Чудехме се как Огито е успял да се ориентира тук само с карта и компас. След известно лутане стигнахме изоставена и почти разрушена каменна постройка, на картата отбелязана като Суви клад. Вода нямаше.
Загубихме много време и усилия, за да стигнем до там. Беше около 13 ч.по обяд, повече от половината ни водни запаси бяха изчерпани, а бяхме минали едва 7 км. През цялото това време сумарно сме почивали не повече от час. Положението никак не беше розово и най-накрая решихме да се спуснем към пътя. Последните 4-5 км до там доста ни изтощиха, а можеше да ги вървим по пътя, към който сега се бяхме отправили. Вървяхме около половин километър, директно към него. Когато го зърнахме, много му се зарадвахме. Идеален равен път, по който съвсем спокойно можеше да се движат всякакви превозни средства. Лошото беше, че водата ни привършваше, а ние вече бяхме навлезли доста навътре в Сърбия. Трябваше да намерим вода и да презаредим запасите. След известно време видяхме малка селска къщурка и някакви фургони до нея. Първоначалната ни мисъл беше, че там ще има вода.
Отидох да проверя. Отворих вратата на бараката. Вътре беше изключителна мизерия. Нямаше следи от живот, изглеждаше изоставено място. Вода нямаше и там… Не ни напускаше надеждата, че все някъде ще намерим вода. Бяхме плувнали в пот. На около 200 метра от къщурката, близо да пътя видяхме бетонна тръба, похлупена с дървен капак. Зарадвах се, “Я, кладенче!”. Повдигнах капака и усмивката ми моментално изчезна. Вода имаше, но беше застояла и в нея имаше голи охлюви, паяжини и нещо като големи пиявици. Водата не ставаше за пиене.
Трябваше да продължаваме, нямаше как. Ходенето по този път беше много приятно, че даже и на сянка. Надявахме се, че всеки момент ще намерим вода. След известно време пътя стана леко кален. Индикация, че от някъде тече вода. Близката скала беше мокра, но водата едва-едва се стичаше по нея. Възможно беше да си напълним вода, ползвайки листо от дърво, но това щеше да ни отнеме изключително много време. Може би часове. Хапнахме и починахме за малко. След което решихме да продължим, вярвайки, че скоро ще имаме късмет. Трета, този път фатална грешка. Вървяхме, вървяхме, а вода нямаше. Каква изненада… Водните ни запаси бяха сведени до критичния минимум. Разполагахме с не повече от половин литър на човек. До преди няколко часа се страхувахме от евентуална среща със сръбските граничари, а сега се надявахме да минат и да ни дадат вода… По пътя не срещнахме абсолютно никой и дойде момент, в който трябваше да се мушнем отново в гъсталаците, тъй като той вече не беше в нашата посока. Последва серия от изкачвания, слизания, пресичане на гъсти дерета. След доста ходене почти стигнахме до любимата ни гранична бразда, но все още бяхме на територията на Сърбия. Бяхме много изтощени и надеждите, че ще успеем да се доберем до Белоградчишки проход по светло, изчезваха. Седнахме да починем за малко в хубава букова гора. Някъде в гората чухме кучешки лай, но за кратко. Премисляхме какво да правим. Бяхме по средата на пътя, а наблизо нямаше населено място, нито в България, нито в Сърбия. Умора, адска жега и пълно безводие. Беше ме страх да погледна с колко вода разполагам.
Трябваше да вървим. Запътихме се към граничната бразда, вървейки предимно в сръбско. От време на време излизахме от гората и се налагаше да вървим през разни поляни. Гората беше покрита с паднали дървета и клони, а поляните изобилстваха от коприви, шипки, къпини и всякакви изсъхнали трънки. Треволяците бяха над метър. Пестяхме оскъдните си остатъци от вода, като вече пийвахме съвсем по малко, колкото да си разквасим устните. Целия бях вир вода. От челото ми се стичаше обилно количество пот, част от която се стичаше и в очите. Проверявахме почти всяко място, където според GPS-а имаше вода, но всички изворчета бяха пресъхнали. Времето напредваше, ние не особено. Лутахме се насам-натам, ту в България, ту в Сърбия, търсейки изворче. Вече ни беше пределно ясно, че изворче няма да намерим. И така, около 15:30 ч., настъпи неизбежният момент, когато водата ни свърши напълно. Нямахме нито капчица вода, а бяхме на около 7-8 километра от Белоградчишки проход. С темпото, което вървяхме, това означаваше поне 3-4 часа път, че и повече. Силите ни бяха на привършване, а трябваше да вървим, няма как. Трябва да се доберем до водата. Отново чухме кучешки лай и решихме да тръгнем в тази посока. От пътеписа на Огито знаех, че тук някъде има някаква постройка. Търсихме постройката доста време, но не я намерихме. Не след дълго бяхме много унили и ходехме много бавно. Започнахме да почиваме много по-често, буквално през 5-10 минути. Междувременно слънцето започваше да се скрива, а ние все още бяхме много далеч. Налагаше се да вървим колкото се може по-бързо, за да стигнем до водата. Това вече не беше възможно. Бяхме тотално изтощени. Газейки през къпинаците, постоянно ги оглеждах, с надеждата да видя някоя узряла къпина, но не намерих нито една. Вървяхме едва, едва. По едно време зърнах спасението ни – голямо дърво с джанки. Започнахме буквално да се тъпчем с тях. Киселите джанки направо ми се топяха в устата. Изядохме по няколко шепи. Ядяхме джанки, като че ли не сме виждали, а междувременно пълнехме и джобовете на кръстните колани на раниците с тях. Тези джанки ни спасиха живота! Обрахме почти цялото дърво и вече беше крайно време да потегляме отново. Повървяхме още най-много час, като постоянно спирахме за почивки. Почти се стъмни. Излязохме на една поляна с висока трева и аз просто си метнах раницата и се сгромолясах на земята.
Нямах каквато и да е сила. Казах на Марко, че оставаме да спим тук. Той беше напълно съгласен, дори не го и обсъдихме. Лежах си в дълбоката трева и въобще не ми се мислеше как ще се доберем до прохода. Борката вече отдавна трябваше да ни чака там. Пробвахме да му звъннем, но не успяхме да се свържем. Така никой не знаеше къде точно сме и какво се случва с нас. След като полежахме известно време, започнахме да се приготвяме за сън. Аз не си бях взел никакви дрехи, освен тези на мен. Поредна грешка, вече не ги броя. Мислех си, че няма да ми трябват, тъй като нямаше изгледи да вали, а и не бяхме планирали да спим на открито в сръбска поляна. Фланелката ми беше толкова мокра, че изглеждаше все едно току да съм я изпрал. Като я изстисквах, течеше от потта, а проблемът беше, че нямах суха. Добре, че Марко беше взел резервна и ми услужи с нея. Той си беше взел и яке, а аз не. Първоначално не ми беше студено, но лека полека взе да захладнява. Оказа се, че не съм си извадил гетите от раницата. Не носех дрехи, но за сметка на това пък носех гети. Ами като съм толкова хитър, сега ще си използвам гетите. Закопчах ги на ръцете си и така си направих дълъг ръкав. Дъждобрана към раницата ми служеше вместо шалте, но в него можех да се пъхна само от кръста нагоре. Покрих се с раницата и пробвах да заспя. Въпреки умората тази нощ не можах да спя добре. Постоянно се будех. Небето беше осеяно с толкова много звезди, че на практика въобще не беше тъмно. Наслаждавах се на прекрасната гледка, хапнах още малко джанки и пробвах да заспя отново. Не се получаваше. Беше ми много неудобно, а по едно време започнах да треперя от студ. Станах, поразтъпках се малко и отново се мушнах в дъждобрана. Нямах търпение да се зазори и да тръгваме. Според GSP-а изгрева на това място трябваше да е около 5:30 ч. Буквално броях минутите. Часът наближи. Хапнахме малкото останали джанки и потеглихме. Това беше най-ранното ни тръгване за целия преход. По трак до цивилизацията оставаха около 5 километра. От опита от вчерашния ден това означаваше поне 7-8 километра и около 4-5 часа. Отново се започна едно лутане насам-натам, трънки, храсти и т.н.
Сега, като пиша тези редове, си гледам снимките от тези два дни и малко ме хваща яд, че не съм снимал повече, но тогава хич не ми беше до снимки. По едно време видяхме, че някой е минавал през поляната. Тревата беше утъпкана, а пътеката вървеше в нашата посока. Зарадвахме се, но за кратко. Следите някакси изчезнаха, с навлизането в поредната горичка. Решихме да не се качваме към Хайдушки кладенец, а да продължим с пълна сила към Белоградчишкия проход. И този кладенец най-вероятно щеше да е пресъхнал. Не искахме да повтаряме вчерашната грешка, с постоянното зигзагообразно лутане, в търсене на пресъхнали кладенчета. Вярно, вече над 15 часа не бяхме пили вода, но все щяхме да изкараме още час-два. По едно време попаднахме на второ дърво с джанки. Ей, голям кеф. Опоскахме го цялото. Докато нямаше слънце, беше хладно и напреднахме доста. Не след дълго обаче слънцето отново жареше безмилостно. Коприви, къпини, акации и какво ли не, а вода няма. Страхотен пущинак, това място е забравено от Бога. Въпреки, че бях с дълги ловджийски панталони, краката ми бяха целите надрани и имах множество забити трънки по коленете. Бях се абстрахирал от тази болка, но с идването на жегата ми стана лошо, бях отпаднал. Уморявах се много бързо и постоянно спирахме за по глътка въздух. Нямах сили да се ориентирам и да търся най-добия начин да се измъкнем. Това оставих в ръцете на Марко. По едно време стана абсолютно невъзможно за ходене. Бяхме се озовали в някакви много гъсти храсталаци и вече дори и метода на грубата сила не помагаше, за да си проправим път. Започнахме да пълзим под храстите. Лазехме и то не малко, поне петдесетина метра. По едно време излязохме на едни поляни, а долу, в ниското, имаше една къщичка. След малко видяхме още две, но бяха много далече и не в нашата посока.
Телефона звънна – Борката. Беше много разтревожен. Цяла нощ беше спал на границата, да ни чака, че даже и проблеми имал с граничарите, защото го нямало в списъка… Обясних му набързо ситуацията и му казах да отиде при сръбските граничари, на заставата, и да ги помоли да дойдат да ни вземат от мястото, което описах. Питал ги, а те му казали, да сме ходели да търсим вода на Мечи връх или нещо подобно. Къде по дяволите е Мечи връх? На картите на GPS-а нямаше нищо подобно. Звъннах му пак и му казах да тръгне нагоре по пътеката до граничната бразда и да ни пресрещне с няколко литра вода. От българска страна това е невъзможно и решил да пита сърбите дали може да мине през тяхната пътека, тъй като ние подобна нямаме. Отказали му категорично. Не можело да преминава границата, незаконно било и т.н. Даже го заплашили, че ще го арестуват и закарат в Зайчар. Упс, съвсем бяхме забравили за Зайчар. Притеснихме се още повече. Освен всичко друго сега и граничарите знаеха за незаконното ни преминаване през страната им. Гледахме картата на GPS-а, но пътека в България не виждахме. Каква изненада. Оставаше малко над километър до мястото, където трябваше да се включим в пограничната пътека. Решихме, че ако имаме шанс да преминем в България, в последния момент, то така ще направим. Ако не, то ще вървим директно към сръбската застава и ще им обясним, как сме се загубили и т.н. Надявахме се да ни влезнат в положението. Не изключвахме варианта да бъдем арестувани, закарани в Зайчар и т.н. Имаше на кого да се обадя и да донесе въпросните 4000 евро, ако ни осъдят. На всичко бяхме готови, само вода да ни дадат.
Отново стана невъзможно за ходене и пак започнахме да пълзим. Пълзяхме стотици метри, докато най-накрая стигнахме идеална пътека, успоредна на граничната бразда. В България нямаше и помен от каквато и да е пътека. Имаше само акации, шипки, къпини и коприви. От там до заставата оставаха около километър спускане. Заставата се виждаше долу в ниското, а от нея - идеално пътеката, по която вървяхме, т.е., навярно сърбите са ни наблюдавали. Последните метри бяха особено трудни. Едвам правех крачка след крачка и спирахме за кратко под всяка сянка. Чудехме се как ще ни посрещнат граничарите. Часът беше около 12 на обяд, т.е. не бяхме пили вода от почти 20 часа! Стотина метра преди заставата една малка баричка пресичаше пътеката. Въобще не се замислихме и изпихме по няколко канчета, въпреки, че водата хич не изглеждаше читава. Знаехме, че Борката ни чака с вода, храна и етър, който му бяхме поръчали. Запътихме се бавно към него, минавайки близо до заставата и шатрите, в които граничарите отрано пируваха. Последните два дни там на българо-сръбската граница, по традиция, от години, се събират българи и сърби на събор. Повечето от тези хора са си далечни роднини и/или близки приятели. От двете страни на границата се разпъват шатри, правят се плескавици, бира се лее, абе пируват... Вървейки покрай сръбските шатри, чухме как граничарите ни се смееха, чу се и българска реч. Някак си инстинктивно продължих да вървя, без да им обръщам внимание. Оставаха по-малко от двадесетина метра до мястото, където вече не можеха да ме арестуват и не аз, а те щяха да са в чужда територия незаконно. И ето ме в България, където първото нещо което видях беше Борката. Питах къде е етъра, той го измъкна от багажника на колата и ми по подаде. Надигнах бутилката и буквано изсмуках половината течност. За този момент мечтаех вече почти денонощие. Съблякох се и започнах да се поливам с вода. Пиех вода, после етър, после пак вода и пак етър. Борката ме поливаше с вода, докато аз продължих да пия и вода и етър. Не можех да спра да се наливам. Борката разтвори изотонична напитка. Това беше много важно, тъй като само с вода няма как да се възстанови електролитния баланс. Изпихме и по литър от нея. Изпих около 6-7 литра течности за по-малко от половин час. След малко се огледах и видях около нас купища боклуци, маси и всякакви остатъци от събора, които едни цигани трябваше да натоварят в паркиран камион. Имаше и гранична полиция. Разказахме им какво е станало. Успокоиха ни, че щом вече сме на българска територия няма как да ни арестуват и ни се чудеха с кой акъл сме тръгнали да правим това. Полезно ще е и да се знае, че там единствената вода е малката баричка, която пресече пътя ни в Сърбия (до езерото не сме ходили и не знаем какво е положението). Тази баричка идваше от България, но там откъдето минава си е за мачете. Също така е добре да се знае, че има огромен навес, под който може да се спи. Не се сетих да снимам мястото, но то може да бъде видяно от снимките от разузнавателната ни мисия.
Загубихме много време и усилия, за да стигнем до там. Беше около 13 ч.по обяд, повече от половината ни водни запаси бяха изчерпани, а бяхме минали едва 7 км. През цялото това време сумарно сме почивали не повече от час. Положението никак не беше розово и най-накрая решихме да се спуснем към пътя. Последните 4-5 км до там доста ни изтощиха, а можеше да ги вървим по пътя, към който сега се бяхме отправили. Вървяхме около половин километър, директно към него. Когато го зърнахме, много му се зарадвахме. Идеален равен път, по който съвсем спокойно можеше да се движат всякакви превозни средства. Лошото беше, че водата ни привършваше, а ние вече бяхме навлезли доста навътре в Сърбия. Трябваше да намерим вода и да презаредим запасите. След известно време видяхме малка селска къщурка и някакви фургони до нея. Първоначалната ни мисъл беше, че там ще има вода.
Трябваше да продължаваме, нямаше как. Ходенето по този път беше много приятно, че даже и на сянка. Надявахме се, че всеки момент ще намерим вода. След известно време пътя стана леко кален. Индикация, че от някъде тече вода. Близката скала беше мокра, но водата едва-едва се стичаше по нея. Възможно беше да си напълним вода, ползвайки листо от дърво, но това щеше да ни отнеме изключително много време. Може би часове. Хапнахме и починахме за малко. След което решихме да продължим, вярвайки, че скоро ще имаме късмет. Трета, този път фатална грешка. Вървяхме, вървяхме, а вода нямаше. Каква изненада… Водните ни запаси бяха сведени до критичния минимум. Разполагахме с не повече от половин литър на човек. До преди няколко часа се страхувахме от евентуална среща със сръбските граничари, а сега се надявахме да минат и да ни дадат вода… По пътя не срещнахме абсолютно никой и дойде момент, в който трябваше да се мушнем отново в гъсталаците, тъй като той вече не беше в нашата посока. Последва серия от изкачвания, слизания, пресичане на гъсти дерета. След доста ходене почти стигнахме до любимата ни гранична бразда, но все още бяхме на територията на Сърбия. Бяхме много изтощени и надеждите, че ще успеем да се доберем до Белоградчишки проход по светло, изчезваха. Седнахме да починем за малко в хубава букова гора. Някъде в гората чухме кучешки лай, но за кратко. Премисляхме какво да правим. Бяхме по средата на пътя, а наблизо нямаше населено място, нито в България, нито в Сърбия. Умора, адска жега и пълно безводие. Беше ме страх да погледна с колко вода разполагам.
Трябваше да вървим. Запътихме се към граничната бразда, вървейки предимно в сръбско. От време на време излизахме от гората и се налагаше да вървим през разни поляни. Гората беше покрита с паднали дървета и клони, а поляните изобилстваха от коприви, шипки, къпини и всякакви изсъхнали трънки. Треволяците бяха над метър. Пестяхме оскъдните си остатъци от вода, като вече пийвахме съвсем по малко, колкото да си разквасим устните. Целия бях вир вода. От челото ми се стичаше обилно количество пот, част от която се стичаше и в очите. Проверявахме почти всяко място, където според GPS-а имаше вода, но всички изворчета бяха пресъхнали. Времето напредваше, ние не особено. Лутахме се насам-натам, ту в България, ту в Сърбия, търсейки изворче. Вече ни беше пределно ясно, че изворче няма да намерим. И така, около 15:30 ч., настъпи неизбежният момент, когато водата ни свърши напълно. Нямахме нито капчица вода, а бяхме на около 7-8 километра от Белоградчишки проход. С темпото, което вървяхме, това означаваше поне 3-4 часа път, че и повече. Силите ни бяха на привършване, а трябваше да вървим, няма как. Трябва да се доберем до водата. Отново чухме кучешки лай и решихме да тръгнем в тази посока. От пътеписа на Огито знаех, че тук някъде има някаква постройка. Търсихме постройката доста време, но не я намерихме. Не след дълго бяхме много унили и ходехме много бавно. Започнахме да почиваме много по-често, буквално през 5-10 минути. Междувременно слънцето започваше да се скрива, а ние все още бяхме много далеч. Налагаше се да вървим колкото се може по-бързо, за да стигнем до водата. Това вече не беше възможно. Бяхме тотално изтощени. Газейки през къпинаците, постоянно ги оглеждах, с надеждата да видя някоя узряла къпина, но не намерих нито една. Вървяхме едва, едва. По едно време зърнах спасението ни – голямо дърво с джанки. Започнахме буквално да се тъпчем с тях. Киселите джанки направо ми се топяха в устата. Изядохме по няколко шепи. Ядяхме джанки, като че ли не сме виждали, а междувременно пълнехме и джобовете на кръстните колани на раниците с тях. Тези джанки ни спасиха живота! Обрахме почти цялото дърво и вече беше крайно време да потегляме отново. Повървяхме още най-много час, като постоянно спирахме за почивки. Почти се стъмни. Излязохме на една поляна с висока трева и аз просто си метнах раницата и се сгромолясах на земята.
 |
| Марко едва се забелязва |
Вървяхме предимно в гора, изцяло в Сърбия. Не сме си и помисляли да влезем на наша територия. От време на време излизахме на гъсто обрасли поляни, от които се откриваха наистина красиви гледки.
Отново стана невъзможно за ходене и пак започнахме да пълзим. Пълзяхме стотици метри, докато най-накрая стигнахме идеална пътека, успоредна на граничната бразда. В България нямаше и помен от каквато и да е пътека. Имаше само акации, шипки, къпини и коприви. От там до заставата оставаха около километър спускане. Заставата се виждаше долу в ниското, а от нея - идеално пътеката, по която вървяхме, т.е., навярно сърбите са ни наблюдавали. Последните метри бяха особено трудни. Едвам правех крачка след крачка и спирахме за кратко под всяка сянка. Чудехме се как ще ни посрещнат граничарите. Часът беше около 12 на обяд, т.е. не бяхме пили вода от почти 20 часа! Стотина метра преди заставата една малка баричка пресичаше пътеката. Въобще не се замислихме и изпихме по няколко канчета, въпреки, че водата хич не изглеждаше читава. Знаехме, че Борката ни чака с вода, храна и етър, който му бяхме поръчали. Запътихме се бавно към него, минавайки близо до заставата и шатрите, в които граничарите отрано пируваха. Последните два дни там на българо-сръбската граница, по традиция, от години, се събират българи и сърби на събор. Повечето от тези хора са си далечни роднини и/или близки приятели. От двете страни на границата се разпъват шатри, правят се плескавици, бира се лее, абе пируват... Вървейки покрай сръбските шатри, чухме как граничарите ни се смееха, чу се и българска реч. Някак си инстинктивно продължих да вървя, без да им обръщам внимание. Оставаха по-малко от двадесетина метра до мястото, където вече не можеха да ме арестуват и не аз, а те щяха да са в чужда територия незаконно. И ето ме в България, където първото нещо което видях беше Борката. Питах къде е етъра, той го измъкна от багажника на колата и ми по подаде. Надигнах бутилката и буквано изсмуках половината течност. За този момент мечтаех вече почти денонощие. Съблякох се и започнах да се поливам с вода. Пиех вода, после етър, после пак вода и пак етър. Борката ме поливаше с вода, докато аз продължих да пия и вода и етър. Не можех да спра да се наливам. Борката разтвори изотонична напитка. Това беше много важно, тъй като само с вода няма как да се възстанови електролитния баланс. Изпихме и по литър от нея. Изпих около 6-7 литра течности за по-малко от половин час. След малко се огледах и видях около нас купища боклуци, маси и всякакви остатъци от събора, които едни цигани трябваше да натоварят в паркиран камион. Имаше и гранична полиция. Разказахме им какво е станало. Успокоиха ни, че щом вече сме на българска територия няма как да ни арестуват и ни се чудеха с кой акъл сме тръгнали да правим това. Полезно ще е и да се знае, че там единствената вода е малката баричка, която пресече пътя ни в Сърбия (до езерото не сме ходили и не знаем какво е положението). Тази баричка идваше от България, но там откъдето минава си е за мачете. Също така е добре да се знае, че има огромен навес, под който може да се спи. Не се сетих да снимам мястото, но то може да бъде видяно от снимките от разузнавателната ни мисия.
И така, първоначално планирания еднодневен 22 километров преход се проточи два дни и бяхме изминали малко над 32 км. Планът за днешния ден беше 31 км, с евентуална вода на края на деня, на Светиниколски проход. Нямахме нито сили, нито желание да продължаваме прехода. Достатъчно бяхме изстрадали, а и граничарите ни казаха, че на там нищо по-различно от това досега не ни чака, че даже било и по-зле.
Останките от каменнената сграда на Суви кладенец ( Сух кладенец) на сръбска или българска територия са.
ReplyDeleteСтрахотен разказ. Поздрави за упоритостта и положеното усилие
ReplyDelete