E3 - 5. Мечулица - Витиня

През нощта не спах добре. Мястото, което си бях избрал не беше от най-удобните. Хубавото беше, че краката ми привидно бяха по-добре. Фил ми даде сандалите си, а обувките си закачих на раницата. Беше малко след 6 ч. Както обикновено, бях от първите готови и реших да тръгвам, а да не чакам останалите, тъй като се предполагаше, че с тези крака ще бавя групата. Всъщност, това се случваше доста често. Може и да звучи малко егоистично, но след като вече съм се събудил и съм готов, е просто безсмислено да вися половин час, че и повече, вместо да напредна. Първоначално стъпвах съвсем леко, наплашен от вчерашните болки. Краката ми обаче бяха отпочинали, а и сандалите на Фил ми бяха много удобни. Всъщност се движех доста бързо и по едно време реших да ги позачакам. Предимството на това да се движиш преди групата е, че почиваш повече от тях, докато ги чакаш.

До местността Белия камък се върви предимно в гора, като от време на време се откриват много красиви гледки.

Пътеката в гората беше много приятна, като доста време вървяхме покрай оградата на Държавно ловно стопанство "Витиня".

Останалите ме настигнаха и известно време вървяхме заедно, след което с Марко отново дръпнахме напред. Оглеждахме се за маркировка, предимно, за да сме сигурни, че Камен и Фил ще се оправят, иначе ние разполагахме с GPS-и, тъй че маркировката не ни беше жизненоважна. По едно време пътят се разклони, а маркировката не беше много добра и Марко направи стрелка от сухи пръчки на пътя, указваща правилната посока. Всъщност, почакахме ги малко на това място. Обадих се вкъщи, както и на Борката, тъй като на Мечулица нямах обхват. На Борката, освен обичайните неща заръчах да ми донесе и старите обувки. Седяхме там може би повече от 20 мин. По едно време от пътеката изскочиха двама колоездачи. Поздравихме се и ни казаха, че нашите хора са наблизо. Не ги дочакахме, а тръгнахме.

По едно време излязохме от гората на идеален чакълест път. Един поглед беше нужен обаче, за да разберем, че ние не сме по него, а отново навътре и нагоре в гората. Тук нашите двама сладури решили, че трябва да хванат пътя за надолу, въпреки че маркировката се виждаше съвсем ясно:

Слизали надолу към газопровода повече от половин час. Очевидно не са знаели посоката, в която вървят. Не знам как обаче не им е направило впечатление, че там, на където вървят, няма абсолютно никаква маркировка. Истински таланти. Е, усетили се по някое време и се започнало продължително и стръмно катерене, до мястото, където са започнали да се спускат. Както са казали хората „Който няма глава, има крака“.

От въпросното място (това на снимката) до Белия камък са около 300 м. положителна денивелация, предимно в гора. По едно време излязохме на една поляна, с обзорни гледки и Марко отново им направи стрелки.

В крайна сметка се оказа, че на местата, където си мислехме, че може да имат проблеми, те са се ориентирали, а на най-маркираното място се объркали… 

Както и да е, стигнахме Белия камък и оставихме две щеки да сочат в посоката, където сме. Тук Пътеката се разклонява на три – наляво е за Зла поляна (нашият път), стръмно напред и нагоре е директната пътека за връх Мургаш, а надясно е пътеката за х. Мургаш. Нашите герои, обаче, не знаеха това и трябваше да ги изчакаме, а и да хапнем. Не много далеч, по пътеката за х. Мургаш има и вода. Това е първата вода за деня. Идеално място за обяд. Марко отиде да налее вода и направи спагети за всички. Той носеше газово котлонче и до края на прехода готвеше супи, спагети и лиофилизирани манджи. В края на прехода ми се повръщаше от тях, но споменатите неща са леки, не се развалят в жегата и са сравнително калорични.

Камен и Фил се забавиха много, притеснихме се за тях. Опитахме да се свържем с тях, но там обхвата бе много зле. По едно време Марко и Фил влязоха в контакт и разбрахме какво е станало, както и че след малко идват. Чакахме ги общо около два часа. Дойдоха много изморени, водата също има беше свършила. Хапнаха набързо и ги пришпорихме да вървим. Поне да им покажем началото на пътеката, пък после, ако искат, да си почиват и да ни настигнат. Не искаха да почиват, или по-скоро искаха, но ги беше страх да не сe объркат отново.

Въпросното разклонение

До Зла поляна бяха около 200 м. положителна денивелация. Имахме изкачване първоначално по пътека, а после по новоизграден път за камиони, почти през цялото време в гора. Пътят извеждаше директно на Зла поляна. Голяма сеч се води в района. Грозна картина. Излязохме от сенчестата гора и слънцето отново стана голям проблем. Днешният ден беше много топъл.

Говедарника на Зла поляна

Минахме покрай прословутия говедарник на Зла поляна. Говедарите се бяха скрили вътре, на сянка. Поздравихме се, даже ни поканиха при тях, но на нас ни беше много топло и искахме да вървим. От там до Витиня са над 400 м. отрицателна денивелация, един от най-неприятните участъци от цялото Ком-Емине.

Безкрайно дълъг и прашен път. Вървиш и стъпваш в една педя прах. Жега, а водата ни привършваше. С Марко отново стигнахме първи до Хайдушкото кладенче. Много приятно място на фона на целия път. Имаше беседка, сянка и най-важното – вода. Напих се стабилно и си полях главата, докато краката ми бяха потопени в студената вода. Не след дълго цъфнаха и Камен и Фил. Дюк вървеше пръв. Викнах го и му показах водата. Беше толкова жаден, че не спря да пие вода дълго време. После очевидно му стана лошо, нещо което и аз бях изпитал, та знаех какво му е.

Почивката не беше особено дълга. Трябваше да вървим, а всички вече бяхме много изморени, най-вече от жегата. Пътьом забелязахме още няколко ловни къщички, като тази беше една от най-модерните:

Чакъл, прах, камънак, нямаше край... По едно време стана и много стръмно.

Малко след 18:00 ч. аз и Марко пристигнахме на Витиня. Не след дълго цялата група се бяхме събрали около чешмичката, барабар с Борката. Бяхме доста изтощени, жегата и дългият път днес доста ни бяха изпили силите. Изпрах сандалите на Фил, благодарих му и му ги върнах. Измих се на чешмата, преоблякох се и отворихме по бира. Фил беше измислил план, как Борката да закара него, Камен и Дюк в София. Щели да си починат ден, два, да прочели нещо за Ком-Емине и да тръгнат наново. Щели да си купят и GPS. Абе като цяло не можеха да издържат на темпото и се отказваха, измисляйки разни несъстоятелни оправдания. Увъртаха го. Спомням си, че много се ядосах. За мен беше абсолютна загадка, как човек може да тръгне тотално неподготвен, пеш до морето, вървейки в планински район. Те буквално не знаеха нито коя е следващата хижа, нито колко време има до там, нито къде има вода и храна, нито имаха GPS, че даже и се губеха при наличието на маркировка… Утрешният план за нови 30 км до х. Кашана тотално ги сломи. Това щеше да е третият ден с по над 30 км в адска жега. Не ми се искаше да се разделяме с тях и решихме утрешните 30-тина км., да ги разбием на два дена. Демек утре да отидем само до х. Чавдар, а вдругиден до х. Кашана. Това предложение като че ли им допадна.

Влязохме в двора на т. нар. туристическа спалня. Баси ужаса. Беше много мизерно, сигурно в циганските къщи е по-добре. Беше решено, че ще спим в двора на спалнята на чували, но в никакъв случай вътре.

Камен и Борката си опънаха палатки, останалите сме само на чували

Борката извади нещата, които нашите му бяха дали. Имаше пъпеш, домати, краставици, сирене, а майка ми отново беше направила домашна питка, запечени картофи и пилешки ролца, пълни с гъби, бекон, кашкавал и кисели краставички. Беше изпратила и олио, та си направихме салата. Капака на колата ми ни служеше, за маса. Бяхме много изгладнели. Подадох едно парченце месо на Дюк, а тай направо щеше да ми изяде ръката. Стана ми жал и му дадох цялата си порция, защото и без това месо не обичам много. Дадох му и питка. Много беше прегладнял горкия.

От утре групата ни щеше да се увеличи с още един човек – Ива, дъщерята на доц. Киров, с който подготвяме студентите от НБУ за олимпиади по програмиране. Първоначално тя и братовчедка й Ваня тръгнаха със Стефан и Мариана. На пределната точка - Витина, Ваня се отказала, а Ива решила да си почине ден – два и да продължи с нас. Чухме се и се разбрахме, утре сутрина към 7 ч. Киров да я докара.

Междувременно Гърбев беше спечелил Стара планина 100х24 (Мазалат - Ехо). Не го бях чувал няколко дена и като го питах какво е станало на състезанието, той каза „вторият е половин час след мене“. Браво!

Всички снимки от деня: тук
GPS трак: тук