E3 - 10. Ехо - Орлово гнездо

Събудихме се рано. Цяла нощ беше валяло и продължаваше да вали. Дъждът тропаше по ламаринения покрив на хижата. Чуваше се как вятърът свисти, даже имах чувството, че хижата леко се поклаща. Станахме да погледнем навън. Не ставаше за ходене. Валеше си, от време на време спираше за малко и пак започваше. Ванката и Краси все пак решиха да тръгнат, а ние закусихме и все още чакахме времето да се пооправи. По-късно разбрах, че и двамата не са успели да завършат прехода си. Краси беше паднал лошо на Пеещите скали. Ванката продължил сам, но имал серия от повреди по колелото.

Поради независещи от тях обстоятелства, преходът за Стефан и Мариана приключи, налагаше са да се прибират. Разделихме се и те тръгнаха към с. Рибарица, от където щяха да ги вземат с кола. Ние се върнахме по леглата, в очакване времето да се оправи. Към 10:30 ч. дъждът спря и вятърът издуха облаците. Беше време да тръгваме. Навън всичко беше мокро и само след стотина крачки щяхме да си намокрим панталоните и обувките. Бях се заредил с малки найлонови пликчета, точно за тази ситуация. Раздадох и на останалите. Хубаво е на краката да се сложат от тях, върху чорапите. Така краката ще останат сухи за по-дълго време, дори и обувките да се намокрят.

 
До близкия параклис този път не се отбих, тъй като съм влизал в него няколко пъти. Марко и Ива пък го посетиха предишната вечер и бяха донесли геокеша от там в хижата. Сега Марко трябваше да отиде и до го върне на мястото му. Оправихме се и към 11:00 ч. потеглихме. От там до х. Козя стена се разкриват наистина впечатляващи гледки, особено след дъжда. Предстоеше ни интересен ден. Най-вече защото щяхме да се срещнем с ятака ни Дидо и Митака от Хасково. Срещата ни беше на Беклемето. 

От х. Ехо до х. Козя стена преходът е сравнително лек и с много красиви гледки. Първоначално пътеката спуска през процепа Железни врата и подсича източните склонове на връх Калвадан. След това за кратко навлиза в букова гора и извежда на седловина покрита с папрати, високи над метър и половина. Там е и разклонението за с. Рибарица, но нашият път продължава към връх Ушите, който подсякохме. Естествено, папратите бяха мокри и минавайки през тях станахме вир вода. След това се качихме по билото и вятърът ни поиздуха едно хубаво. Може да се каже, че тази част от прехода ни беше с най-лошото време. Като цяло случихме на страхотно време. Само този ден и още един преваля за кратко, през всичкото останало време беше слънчево време.

Пътят ни минаваше предимно по тясно било, ту от север, ту от юг, разкривайки ни прекрасни гледки навсякъде. Не след дълго в далечината се показа и х. Козя стена.

Към 13:30 ч. се отбихме в хижата. Оставихме дрехи ни да поизсъхнат, а в това време се появи и единият от хижарите – Радо. Беше много учтив. Попита може ли да бъде полезен с нещо. Направи ни шопска салата, даде ни боб чорба и люти чушлета. Много добре хапнахме. Отношението на хижарите тук нямаше нищо общо с това на тези от х. Ехо. И от преди съм идвал на Козя стена, и от преди съм оставал доволен. На стената в столовата има шкафче “в помощ на Ком-Еминейци”, пълно с всякакви полезни неща. Това е единствената хижа по маршрута, където има подобно нещо. Написах и нас в тетрадката, където прочетох, че и други преди нас се оплакват от хижарите на Ехо. Очевидно проблемът не е в нас…

Хубаво си поотпочинахме, но трябваше да вървим. Звъннахме на Дидо и на Митака, че тръгваме. Пламен, приятел на Камен също щеше да дойде на Беклемето, за да му донесе обувки. Това беше третият чифт, които Камен сменя, по една или друга причина.

От там до Беклемето са около два часа приятно ходене. Това беше един от най-леките участъци от целия ни преход. Червената локва беше пресъхнала, а около нея имаше стадо крави. Кучето – пазач започна да ни лае и тръгна към нас, но моментално беше изгонено с една пиратка.

Точно в 17:00 ч. пристигнахме на Беклемето - най – високата точка от прохода Троян – Кърнаре. Първото нещо, което видях беше колата на Митака. Беше пристигнал пръв и ни чакаше. Минутка след това пристигна и Дидо, а после и Пламен. Всички точни, като по часовник. И така, табелата „Централен Балкан“ беше обградена от нас четиримата, Дюк и тримата ни ятаци. Донесоха ни разни полезни неща. Дидо донесе и няколко килограма суха храна за Дюк. Отново направихме ревизия на багажа ни. Някои от нещата оставихме в колата на Дидо, някои взехме. Все пак той щеше да дойде скоро, на Бузлуджа. Спомням си, че му бях заръчал да ни донесе „Сайдър“, имайки предвид газираната безалкохолна напитка, подобна на лимонадата. Още от самото начало на прехода много ми се пиеше такава. В Сърбия я сънувах. Тогава Борката така и не намери и не донесе, та се надявах Дидо да ме зарадва. Уви, той разбрал, че става дума за онези леко-алкохолните напитки и беше взел такива. Хич не ми вървеше с тая напитка. Жената на Камен беше направила много хубава домашна баница, която моментално унищожихме. Поговорихме си близо час, направихме си обща снимка и поехме по пътечката към паметника.

Дидо и Пламен си тръгнаха, но Митака пое с нас. Първоначалният план беше, ако вдругиден времето е хубаво, да се качи с нас на Купена и след това да се върне до тук, където си остави колата. Запътихме се по тесен асфалтов път, който минава покрай Арката на свободата. Не след дълго започва черен билен път, който води чак до х. Дерменка. По едно време с Митака вървяхме напред и доста дръпнахме групата. Нормално, той беше с пресни сили, а аз бях свикнал да вървя. Целта ни беше да стигнем до заслон Орлово гнездо, където щяхме да нощуваме. Заслона беше на около час път от Беклемето. Почти през цялото време до там вървяхме в не много гъста мъгла.

Митака пред заслона

Първото нещо, което направихме, когато пристигнахме, е да си отворим по бира. Изкъпахме се, изпрахме се и седнахме под навеса. Митака беше донесъл разни неща за печене на скара. Бай Наско ни запали скарата с горелката си и с Митака се захванехме да приготвим вечерята.

Не след дълго захладня и се пренесохме вътре в заслона. Освен нас и бай Наско нямаше никой, като не броя шефа му. Бай Наско беше пуснал хубави стари шлагери. Направихме си голям пир. Имахме хубав, пресен хляб и прясно изпечена, топла скара! Също така и студена бира. Какво му трябва повече на комеминееца! Поговорихме си, едно – друго и към 22:00 ч. се запътихме към леглата. Въпреки, че утре ни чакаше малък преход – няма и 13 км, до х. Добрила, решихме да си легнем рано. Още помня колко удобни бяха леглата в заслона. Най-удобните легла, на които сме спали през целия ни преход. Въобще заслона като цяло, е много добре поддържан и на много хубаво място. Останахме доволни.

Всички снимки от деня: тук
GPS трак: тук

E3 - 9. Планински извори - Ехо

Нямах търпение днешният преход да започне. Очакваха ни страхотни места. Станахме рано, още не се беше разведрило хубаво и се оправихме сравнително бързо. Към 6:10 ч. вече бяхме завързали пружината, на излизане от хижата. Запътихме се към чешмата с петте чучура, където се поизмихме и заредихме водните запаси.

Последен поглед назад, към любимото ми място - района около изоставената хижа Планински извори

Тези красоти нас чакат:

Първият двухилядник за днес беше връх Тетевенска Баба, последван от Булваная. Страхотни гледки към Антонския превал. Безименният връх го подсякохме, а Братаница си я качихме и след това се спуснахме към т. нар. „Старопланинско конче“. Красота, няма как да се опише, за това няма и да се пробвам…

Аз лично минах по целия ръб на кончето. Нищо общо с това в Пирин, но пък е красиво. Гледка на север:

И гледка на юг:

Направихме си обедна почивка, преди изкачването на връх Вежен. Оставаха ни последни 250 м. положителна денивелация и изкачването за днешния ден на практика почти приключва. Следва дълго спускане чак до х. Ехо. Хапнахме и на хоризонта отново се появиха двамата колоездачи – Ванката и Краси. Дюк вече не ги закача.

Побъбрихме си малко, почерпиха ни сирене и сладко. Разказаха ни, че слизането до х. Момина поляна хич не било приятно, съответно и качването тази сутрин също. Безсмисленото качване ги беше изморило. Тогава не казах нищо, но това което си мислех е „колко е хубаво човек да е подготвен“. Всичко това, което разказаха, ми беше пределно ясно, че ще е така. Към днешна дата продължавам да считам, че решението ми да останем да спим на х. Планински извори, вместо да слизаме до х. Момина поляна беше стратегически най-правилното. Освен че ни спести време и усилия, миналата вечер беше прекрасна, като цяло, въпреки липсата на някои неща. Малко се хората, които имат щастието да преживеят това.

С лека крачка потеглихме към Вежен. Като ги гледах как бутат тези колелета, с целия този багаж се замислих колко трудно е на места да правиш Ком-Емине с колело. Говорихме си за това-онова и неусетно стигнахме чешмата под Вежен.  

Отново студена и хубава вода. Любопитните коне веднага тръгнаха към раниците, които бяхме оставили близо до чешмата. Разгонихме ги. Дюк имаше да им връща от вчера и се включи много активно. Напичаше здраво и отново прибегнахме към номера, с мокренето на шапката. Както се казва „гениалните неща са прости“. Докато се катерехме срещнахме работници, които боядисваха коловата маркировка, както и една групичка туристи, запътили се съм х. Бенковски. До върха оставаше съвсем малко. Самият той се оказа нищо особено, тип Ботев.

Направихме малко снимки и Ванката и Краси яхнаха колелата. Следваше предимно спускане, което те отдавна чакаха. Казахме им да предадат на хижарите в х. Ехо, че и ние смятаме да нощуваме там и се разделихме. Всъщност обмисляхме варианта, ако понапреднем във времето да подминем х. Ехо и да нощуваме на х. Козя стена, тъй като на мен лично х. Ехо не ми е сред любимите, въпреки че е на страхотно място. Това обаче щяхме да го решим след няколко часа, когато понаближим. Сега ни чакаше доста слизане.

В далечината, в ляво - връх Юмрука

Не може да се каже, че изкачването ми е силна част, но виж спускането, било то и по много стръмен терен, вече ми е специалитет. Не се уморявам и мога да го правя много дълго. Проблемът на дългото спускане е, че се развива висока температура в областта на ходилата, което спомага появата на пришки. Напреднах малко и след известно време реших да изчакам останалите, на мястото, където почивахме и зимата, когато изкачвахме връх Каменица от х. Ехо.

Дръж се Дюк, малко остана!

Тук Ива разбра, че Стефан и Мариана са останали и тази вечер на х. Ехо. Много хубаво, че ще се видим с тях, т.е. варианта за спане на Козя стена отпадна. До хижата оставаше около час ходене, като на Ветровити преслап се разделяме. Марко ще изкачва връх Юмрука, в търсене на геокеша, който поставих при зимното ми идване, а останалите ще подсичаме от запад.

Х. Ехо

Подсичането на Юмрука си е постоянно слизане и изкачване, противно на това, което очаквах, а именно – почти равна пътечка. Времето взе да се влошава леко, взе да прикапва. Аз почти бях пред хижата, другите бяха назад, но най-притеснително беше, че Марко бе горе на върха. На входа на хижата седеше Ванката. Краси си почиваше. Взех си една бира и седнах отпред. Не след дълго всички се събрахме. Видях се и с Марианчето, Стефан и той отмаряше. След малко заваля. Марко се появи баш навреме, дъждът го хвана само за няколко минути. Последва суграшица. Валя, валя, пък спря. Изкъпахме се един по един, за което ни таксуваха по 2 лв. на човек. Нямало било вода, суша голяма. Спомням си как хижарката пусна водата на конете да пият от коритото и изчезна. Конете се напиха, а вода продължи да си тече в тая суша... Междувременно докато се къпел Марко му спрели водата...

Хижарят, хижарката и техен приятел седяха на една маса пред хижата и бяха пуснали някаква чалга. Пиели пред хижата от обяд. Единият ни попита „слушате ли такава музика?“, след което без да изчака отговор, сам си отговори „и да не слушате, нямате избор!“. Казахме, че правим Ком-Емине и попитахме за храна, без да сме имали каквито и да е претенции. Хижарката много се сопна, че сега ще трябва да се занимава с нас. Били останали само кебапчета, а и не й се искаше да ги изпече. Писнало й било от комеминейци, не сме си носели и хляб и т.н. Чувствахме се като натрапници. Отношението й към нас беше крайно обидно. По-нагла и невъзпитана хижарка не съм срещал никога! Докато тя е там, няма да стъпя на х. Ехо.

Появи се и Стефан. Започнахме да си разказваме кой, къде, какво, защо и така цяла вечер. Междувременно доядохме зелевата салата на Стефан и Мариана, защото за нас нямаше. Нямаше и пилешки пържоли, нищо. Няма значение, ние все пак правим Ком-Емине и сме свикнали на недоимък. Тази вечер ще изкараме някакси, утре Дидо щеше да дойде на Беклемето и да ни донесе разни неща.

Много ни беше драго да си говорим със Стефан и Мариана. От дума на дума, времето летеше и отново стана време за лягане.

Всички снимки от деня: тук

E3 - 8. Кашана - Планински извори

На Златишкия проход приключихме със Западна Стара планина, навлизахме в Средна Стара планина, а не след дълго щяхме да се доберем и до сърцето на Стара планина - Централен Балкан, най - красивата и величествена част.

Предстоеше не лек преход, а от записките си знаех, че вода няма да има през целия ден. Ходенето беше почти изцяло по билото, а гледките бяха наистина запомнящи се. От Златишки проход до х. Ехо не бях ходил и следващите два дни щяха да са ми изключително интересни. Крайната цел за днес беше изоставената х. Планински извори. За тази хижа знаех, че не се стопанисва от много време, няма нито прозорци, нито врати. Не само това, но и вътре имало една педя конски фъшкии. Да, но е баш на билото, а както знаем всяко слизане от билото се наказва. Въпреки това първоначалният ми план включваше спане на х. Момина поляна, която се намира на около час и нещо и около 350 м. отрицателна денивелация от х. Планински извори, която пък се намира баш на Пътеката. Слизането до Момина поляна нямаше да е проблем, а по-скоро щеше да е качването обратно горе, на следващия ден, когато предстоеше тежък ден до х. Ехо. Малко преди да тръгнем от София, Тошко, те също правеха Ком-Емине, публикува снимка на палатката си вътре в х. Планински извори. Стори ми се сравнително чисто. Свързах се с него и той каза, че може да се спи вътре, но много ставало течение. Е, все нещо щяхме да измислим, като пристигнем на място.

През днешния ден на Борката му беше последен ден служба. От Кашана до Беклемето ще сме без ятак, а от там до Буковец ни поема Дидо. Време беше да понапълним раниците и да се разделим с Борката, който евентуално щеше да дойде на морето. Но това не беше в близко бъдеще, тъй като бяхме на около ¼ от пътя ни до там.

Хижарят дойде да ни изпрати. Каза, че сме забравили домати и вино в столовата, но ние не ги взехме, оставихме му ги. Виното, което Фил ни беше изпратил, подарихме на хижаря за рождения му ден. Заслужаваше дори повече, много добре си изкарахме там. Още едно място, на което задължително ще се върна. Пожела ни успех и ни показа началото на пътеката. Даде ни и указания, които мисля, че само спомогнаха, за да пообъркаме пътя.

Пътеката тръгва зад хижата и след малко излиза на голямата чешма на прохода. След това продължава стръмно нагоре през гората и излиза в подножието на връх Капалу. Там имаше разминаване с трака и думите на хижаря. Решихме да послушаме хижаря и се залутахме за кратко.

Първият връх, на който се качих беше Курдуна. От него имаше гледки, във всички посоки. Поглед леко назад, на северозапад, към рудник "Елаците":

Ето и поглед на изток, към връх Свищи плаз – този в дясно на снимката. Краят за деня естествено, не се вижда добре, все още бе далече. 

Полюбувах се малко на гледките от върха и се запътих към останалите, които почиваха в подножието на Свищи плаз. По принцип върхът се пада леко встрани от главното Старопланинско било, съответно. Маршрута Ком-Емине подсича този връх, но ние решихме, да го изкачим, тъй като никой от нас не го беше качвал. Зададоха се Ванката и Краси, бутайки велосипедите:

И така, след кратка почивка се запътихме към върха, катерейки стръмния му северозападен склон. Не след дълго бяхме там. Първа обща победа за днешния ден – вече бяхме на Свищи плаз.

Нещо интересно от пътеписа на „Виж моята България“: „Според местния изговор глаголът „свисти” се произнася като „свищи”. А „плаз” идвало от двата скални гребена, които се спускат успоредно от върха и наистина наподобяват плазове на зимна шейна. Тоест „свищиплаз” произлиза от свистенето на ветровете между скалните ръбове.“. 

В дясно на снимката си личат бетонни петна, дали някое от тях не е затрупан вход към мината? Трябваше да разпитам по-подробно.

Да вървиш по било и да знаеш, че дни наред те чакат страхотни гледки, е много особено чувство, което няма как да се опише. Панорами навсякъде... Много пъти, пътувайки по т. нар. подбалкански път, минавайки покрай Пирдоп, често погледа ми се спираше на огромния комин, леко встрани. Това е най-високия комин в България - 325,4 м. От долу изглежда много висок, но от билото, естествено, не е така. Спряхме за кратко, точно срещу него и си дадохме сметка къде точно се намираме, от гледна точка на подбалкански път. Доста на височко се бяхме качили, а и нямахме намерение дни наред да слезем от там.

Малко преди Косишкия превал видяхме поредния циганин – боровинкаджия. Знаех, че на около 300-400 м има вода, той също потвърди, но решихме да не се отклоняваме. Предстоеше ни последното сериозно изкачване, това на връх Косица (2001 м) - първия двухилядник от Ком насам. След него следваха и останалите двухилядници – Паскал, Чемериката и Картала, но вече щяхме да сме набрали височина. На Косица починахме за кратко и продължихме. Страхотни гледки във всички посоки. На юг се виждаше Средна гора и Горнотракийската низина, че даже и части от Рила и Родопите, а на север – Предбалканът. Някъде след връх Паскал маршрута навлиза в територията на Национален парк „Централен Балкан“. С Марко отидохме да си търсим кеша на Картала, а Камен и Ива продължиха към Планински извори. Лично за мен гледките от връх Картала са едни от най-добрите в цяла Стара планина. Стана ми любимо място. Каквито и снимки да ви покажа, няма да е същото...

Намерихме кеша си сравнително бързо. За този кеш един друг геокешър, тръгнал с организираните от БФС групи беше писал, че се отбил до там уж за малко, за да намери кеша, а после няколко часа не можел да ги настигне. Още няколко човека от групата потеглили след него, мислейки си, че натам е правилния път. Представете си за какво трамбоване иде реч. Накрая водачите му се накарали за отцепването му от групата.

Гледките тук бяха наистина зашеметяващи, невероятно красиво. Долу в ниското се виждаше и самата х. Момина поляна. Като видях колко е ниско и ми изчезна и последното колебание дали да слезем до долу или да останем там горе на билото, на изоставената х. Планински извори, към която се бяхме запътили. 

Камен и Ива се виждаха, как приближават и след малко се отклониха към първата вода. Колкото повече се приближавахме, толкава повече постройката не ми вдъхваше доверие. Приличаше на изоставена сграда от бившите ТКЗС-та. Наподобяваше по-скоро на някакъв обор, който години наред е обитаван от стотици коне наоколо, което не беше далеч от истината.

Х. Планински извори е най-високо разположената хижа в Стара планина – 1930 м. Голяма масивна сграда, на прекрасно място, на билото на Балкана, изоставена в такова състояние. Жалка картина. Там някога е кипял живот, а сега всичко беше занемарено и оставено на произвола на съдбата. И вода нямаше в чешмата пред сградата.

Влязохме на оглед. На първия етаж всичко беше покрито с поне педя изсъхнали конски фъшкии. Изпокъсана и ръждясала пружина от легло служеше за врата към коридора. Беше завързана с тел, а функцията й е била да спира конете. На първия етаж бе изключително мизерно, изключено да се спи вътре. Качихме се нагоре, оглеждайки останките. На втория етаж беше малко по-различно, в смисъл че нямаше фъшкиите, но като цяло, същото. Разпознах помещението, в което Стефан и Мариана бяха спали, както и това от снимката на Тошко. Първото помещение беше по-чисто, но духаше повече, отколкото във второто. Всъщност цялата хижа свистеше.

Трябваше да налеем вода и да се измием. След това щяхме да си направим вечеря. Запътихме се към легендарната чешма с петте чучура, която беше на около половин километър от хижата. 

Свечеряваше се и слънцето се скриваше лека-полека, стотиците коне се скупчваха, за да бъдат заедно на едно място, а ние трябваше да минем през средата на стадото. Конете са любопитни животни, спираха се и ни опознаваха. Леко е страховито да вървиш измежду толкова много коне. Първоначално Дюк яростно ги лаеше и се опитваше да ги гони, те обаче не бяха особено впечатлени. По едно време се появи един черен млад мъжки жребец, който изгледа Дюк доста застрашително. Беше разтворил ноздри и изпръхтя. Дюк беше на косъм да бъде наритан здраво. Конете, а като цяло животните се плашат от хора с пръчки, особено от удрянето на щеките една в друга. Та това помогна. Ето я и самата чешма, благодат:

Чешма с пет чучура, които бълват леденостудена вода, идваща дълбоко от недрата на Балкана, а до нея пейка. Това беше райско кътче. Водата беше много сладка, спомням си, че изпих най-малко 7-8 канчета, но бавно, тъй като наистина беше ледено студена. Измихме си краката, а водата отми и цялата ни умора.

Тази вечер дълбоко се запечати в съзнанието ми. Често мислено се връщам към обширната поляна, с най-хубавата чешма в целия Балкан и стотиците коне, пасящи на свобода. Приятния шум от звънците на конете беше единственото, което се чуваше. Това звънене още го чувам съвсем ясно. Най-хубавия ми спомен от Стара планина.

Върнахме се в хижата и започнахме да се грижим за себе си малко по малко. Мокрите си дрехи оставихме да се сушат на импровизираните простори:

На течението в сградата

Разчистихме, заметохме, донесохме врата, която през нощта да подпрем, за да не духа вятърът. Марко извади котлончето, направи спагети, а в тях разтворихме и пилешки бульон. Имахме разни дребни неща за хапване, както и домашна ракийка.

Гледка от стаята на хижа с "пет еделвайса":

Дано някой ден хижата заработи отново…

Всички снимки от деня: тук

E3 - 7. Чавдар - Кашана

Днешният преход беше един от най-късите, които сме правили. До х. Кашана имахме едва 14 км.

Последни приготовления

И така, денят ни започна с намирането на геокеш, наблизо до хижата.

Не всички кешове "растат" по дърветата, но този беше горе

Не след дълго излязохме на главното било. И на север, и на юг се разкриваше величествена панорама, долу в ниското и от двете стани се виждаха населени места, на север достигащи до Предбалкана, а на юг – до Средна гора. Следващата спирка беше паметника на загиналите руски воини под връх Етрополска баба. На паметника пише следното: "Тук на 28 и 29 XII 1877 год колона руски войски под командата на генерал Дандевил премина Балкана от Етрополе към Буново. В похода взеха участие и 700 души българи. В снежната буря са загинали за нашата свобода 841 войници и 18 офицери."

Друго си е да наближаваш Централния Балкан – красиви гледки и животни навсякъде…

Продължихме по черен път, към вр. Баба. На върха има военно поделение и нямаше как да се качим, не че сме се опитвали. Не след дълго последва и първата ни среща с овчарски кучета. Въпреки, че бяхме на билото, далече от стадото, което пазеха, три овчарски кучета стремглаво се спуснаха към нас. За момент леко се притесних, тъй като те наближаваха доста бързо. Когато наближиха на около 5-6 метра им хвърлих една пиратка, малко пред тях. Гръмна баш, когато бяха над нея. Много се изплашиха, побягнаха с пълна сила. Както се казва, щяха да си изпочупят краката да бягат. Номерът с пиратките действаше безотказно! До края на прехода го приложихме още няколко пъти, всеки път с успех. Овчарските кучета, по билото, били системно оставяни без храна за цяла седмица и затова са озверели от глад. Някои твърдят, че ако им подхвърлиш нещо за ядене и моментално започват да ти се умилкват. Логично, но да знаете – номерът с пиратките е безотказен!

Ето ги Ванката и Краси. Разбира се, Дюк първоначално много им се ядоса. Не допускаше до нас никакви коне, крави, кучета, дори и хора. Много беше стриктен. Побъбрихме си за минутка. Оказа се, че и тяхната крайна цел за деня също е Кашана, тъй че там щяхме да си разказваме повече.

Много беше приятно да ходим по билото, радвахме се. Спокойствие, навсякъде пълно с животни... И изведнъж – меден рудник "Елаците" - най - големият открит рудник на Балканския полуостров. Тези са захапали здраво планината и искат да я сравнят със земята.

Продължихме по билото и се качихме на връх Мургана, където отморихме за кратко.

От вр. Мургана до х. Кашана беше предимно спускане.

 Избързах напред и не след дълго бях пред хижата.

Иван и Краси отдавна бяха дошли, хапнали, изкъпали се, че даже си бяха легнали да почиват. В хижата беше много прохладно. Взех от любимото ни питие - бира и излязох пред хижата, за да посрещам останалите. Не след дълго се събрахме всички. Пред хижата имаше няколко малки кутренца, които постоянно ни се завираха в краката. Много бяха сладки. На някой не му трябвали и ги оставил на хижаря, да се грижи за тях. Почерпихме се, след което се настанихме. Един по един си взехме душ и се върнахме пред хижата, чакайки Борката да се появи. Междувременно се появиха местни, приятели на хижаря. Бяха ходили за риба, но слънцето ги напекло и решили да дойдат на хижата, на сянка, да пият по бира. „Добре дошли“, „Добре заварили“ - поздравихме се и се озовахме на една маса.

Разказваха ни всякакви интересни истории за района. По едно време се чу много силен взрив. Местните казаха, че всеки ден точно в 14:30 ч. взривяват от мината. Казаха, че от там се добивали десетки видове метали, въпреки че официално се добивало само руда и злато. Разказаха ни и за златно находище „Свищи плаз“, как било най-богатото в цяла България, как преди време много руда и злато се добивали от там, но изведнъж попаднали на някакъв смъртоносен газ и прекратили добива, но входът на мината останал свободен. По-късно двама младежи решили да влязат малко по-навътре и след време ги намерили мъртви, задушили се били от газта. Наложило се военните да бетонират входовете. Говореха за мината със страхопочитание, а на нас ни беше много интересно.
Не след дълго и Борката се появи. Нашите пак бяха изпратили много неща. Сирене, 1.5 литра таратор, както и половин торба домати, все едно щяхме да си правим лютеница. Майка ми отново беше омесила питка. През деня Борката се беше срещнал с Фил, който ни изпращаше бутилка хубаво вино. Оказа се, че днес хижарят има рожден ден, почерпи ни с бонбони. Аз реших да дремна за час – два и след това да се включа във веселбата.

В столовата на хижата имаше голяма маса, отрупана с разни неща. Гостите на хижаря бяха пристигнали и вече се бяха настанили. Поканиха ни и нас на тяхната маса. Майка му беше направила доста вкусотии. За нас комеминейците тук беше истински рог на изобилието. Имахме питка, сирене, салата, таратор, кюфтета, кебапчета, някакви пържоли, баница, бонбони...

Наздраве!  

По едно време извадиха акордеона и започнаха да свирят на него. Свързаха микрофона към уредбата и се започна. Един от по-възрастните му приятели започна да обикаля масата и да сипва на всички домашна ракия. Много беше добра. Това го направи няколко пъти. По едно време не можах да му смогна и му казах, че не искам повече, а той като че ли леко се обиди и ми каза „Момче, на 72 години съм, на крака съм ти станал, ракия да ти сипя!“. Нямаше как да му откажа. Утре обаче ни чакаше не малко път и трябваше да се ориентираме към приключване, колкото и да ни беше приятна компанията.

За малко да забравя Дюк. Цяла вечер послушно седеше пред вратата на хижата. Много ми се радваше, когато излизах да изпуша по цигара. Може би, защото всеки път му носех по нещо за хапване.

Всички снимки от деня: тук

Е3 - 6. Витиня - Чавдар

Сутринта станахме рано. Събрахме палатките и чувалите и ги преместихме да се изсушават на слънце, че бяха доста мокри от росата. Събрахме и каквото друго бяхме разхвърляли и разпределихме багажа, който трябваше да се носи. Това беше предимно храна, вода и дрехи. Борката нямаше да дойде на х. Чавдар. Последното му идване трябваше да е вдругиден на х. Кашана.

По едно време се зададоха Киров и Ива. Поговорихме си малко и решихме да потеглим, докато слънцето все още не беше напекло. От там до х. Чавдар са около 18 км, като първите 3 са по асфалт.

Лека-полека поехме по пътя, водещ за София и след няколкостотин метра се отбихме в ляво, към с. Горно Камарци. Не след дълго напуснахме асфалта и влязохме в гора. Знаех, че трябва да се движим покрай оградата на дивечовъдното стопанство, но по едно време леко се пообъркахме, докато си приказвахме разни неща. Последва известно лутане и провиране из гъстите храсталаци. С новите ми стари обувки, които Борката донесе, се чувствах много по-добре, но си казах, че на хижата ще се заема сериозно с пришките.

Паметника на Александър II, близнак на този от Шипка

Около 10:30 ч. бяхме на прохода Арабаконак. Седнахме близо до паметника на Александър II и разрязахме останалия ни от снощи пъпеш. Много сочен и вкусен пъпеш. Някой се обади на Фил и той взе да ни разпитва този път накъде върви, наблизо ли е до София и т.н. След няколко минути каза, че за него прехода приключва. Не искал да ни бъде в тежест, но според мен просто това не беше за него и той си го знаеше. Беше попаднал тук едва ли не на шега. Направихме си по една снимка, пожелахме си късмет и се разделихме. Дюк гледаше как Фил се отдалечава и скимтеше, усети, че повече няма да го вижда.

Последен ден с Фил

Ива и Марко отидоха да търсят кеша, изчакахме ги да се върнат и тръгнахме. Първоначално пътеката беше съвсем добра, но по едно време взе да се губи из разни храсталаци и коприви. Минахме и покрай прословутия надъхващ надпис:

"Е3 20 м в ляво през копривите"

И както си е написано, хванахме наляво през копривите. Основното предимство да се тръгне малко след организираните групи е, че вече са отъпкали пътеките. За последните няколко дни от там бяха минали най-малко сто човека и въпреки това на места пътеката трудно се забелязваше. Имаше известно лутане. Някъде по обяд седнахме за кратко близо до Буновската река – малко поточе, със студена вода, което използвах, за да си натопя краката. След поточето имаше още малко пущинаци и излязохме на хубав горски път, който следвахме до самата хижа. По едно време пътят се пресече от друга малка рекичка:

Чавдар се оказа много хубава хижа, закътана в гората. 

Леко встрани от нея има много хубава чешма, където някой беше оставил да се изстудява диня и безалкохолно. Сенчесто и прохладно място. През този ден също беше много топло и малко след като пристигнах на хижата, ми стана лошо. Явно бях слънчасал. Главата ме белеше, бях отпаднал, започнах да треперя и ме ставаше студено, а навън беше над 35 градуса. Хапнах малко, изкъпах се, или по-скоро само се облях предимно със студена вода, взех разни хапчета и си легнах да поспя.

След няколко часа се събудих бях като чисто нов човек. Нямаше и помен от главоболието и т.н. Към 19 ч. слязох от стаята да проверя какво е положението с другите. Всички бяха отвън, на масата. Имаше и две момичета, които си говореха с хижаря на руски. Малко по-късно дойде още една. Оказа се че са украинки, които от няколко месеца пътешествали из разни страни. Не помня точно откъде бяха минали и накъде се бяха запътили, но България им беше петата поред. Учудих се как са попаднали точно там. Оказа се, че х. Чавдар е регистрирана в някакъв световен сайт за хора, пътуващи из целия свят и търсещи безплатно място да отседнат. Може и да не се изразявам много точно, но идеята е, че всеки предоставя дома или хотела си на подобни хора. Та украинките щяха да останат в хижата три дена без да плащат за спането. На нас пък ни взеха по левче за къпането. На х. Ехо пък ни взеха по 2 лв. на човек. Това бяха единствените две хижи по маршрута, където къпането се плаща. За Ехо някакси е разбираемо, там няма вода, а на х. Чавдар вода има колкото искаш.

Трябваше да оправя положението с краката. Извадих аптечката и се започна едно махане на лепенки с кислородна вода, дезинфекциране, шиене на пришки, мазане с кремове и т.н. Това продължи поне час, че и повече. Досадно, но вече беше крайно наложително. Имах около 5-6 пришки, които трябваше да изшия. След като приключих, не си обух чорапи, и оставих краката ми да дишат. На следващия ден не можех да повярвам, колко бързо тези процедури дадоха ефект. Пришките почти бяха хванали кора, стъпвах съвсем нормално, без болка. 

Дюк се запознава с Евгения

Хапнахме бобена чорба, салата и домашна питка. Почерпихме се по някоя бира и си поприказвахме с украинките. Бяха много свежи момичета. Едната знаеше пет езика. Чух се със Стефан, положението му хич не беше розово. Пришка трето поколение се била превърнала в рана и било почти невъзможно да върви, тъй че почиваха и ближеше рани. Не закъсня и поредната среща с комеминейци. Към 9:30 ч. пристигнаха Иван и Краси – колоездачи от Габрово, с които следващите няколко дена често се засичахме. И така, лека-полека стана време отново да се ориентираме към леглото, че и утре път ни чакаше. Вярно, не много но все пак път си е.

Всички снимки от деня: тук